– Може да уредим това с приятелката – каза Берта, пристъпвайки към него.
Той хвърли цигарата, прегърна я с ръцете си на овчар от Съфолк, а тя имаше чувството, че е обгърнала дъб, и вдиша аромата на есен, на мокра земя, на горски гъби, на добитък и на пушек от горящи дърва.
Целувката им бе с вкус на орехи и кестени, на топло вино, на запалена камина. Берта и Манчего се сляха в но, а в ушите им зазвъняха камбаните на църквата от детството им, когато в нея имаше сватба. Ехото разливаше по хълмовете, възвестявайки радостното събитие на хората от селото, събрали се да празнуват с тях, щастливи, че Берта, това умно момиче, най-после се омъжва, и то за това прекрасно момче, което прилича на Джордж Клуни, само дето е малко по-висок. И чуваха пукота на тържествените фойерверки, които осветяваха празнично небето.
Такава бе тяхната целувка.
***
Първоначално хотелът бил къща на заможни хора, които с времето изгубили богатството си. Личеше си по многобройните кътчета, коридори и стълби, както и по това, че асансьорът бе вграден в една носеща стена, а противопожарното стълбище бе от махагон и извеждаше в гараж с фрески по тавана.
Сесар Барбоса влезе през задната врата, пресече безшумно гаража и се взря в мрака на вътрешния двор. Всичко тънеше в тишина, освен шепота на двама души, мъж и жена, които си говореха на втория етаж.
Обиколи двора на пръсти и минавайки под гласовете, една цигара падна на главата му. След това чу звук, който не можеше да сбърка – от целувки, и реши, че сега е моментът, прилепен до стената, да се придвижи незабелязано до стаята, в която спеше Мария, да я отвори със саморъчно изработения шперц и да я изплаши до смърт
Мария бе потънала в дълбок сън, заради валиума, което доста затрудни покушението.
Барбоса я разтърси, шамароса я, заля я с водата от чашата, която стоеше на една масичка до нея, изправи я на крака и я завлече като сомнамбул до банята, където я сложи под студения душ и я удря с мокра кърпа, докато най-после успя да я събуди, заедно с ужаса, който лекарствата бяха притъпили.
– Обличай се, защото тръгваме, курво! – каза тихо, но зловещо той.
– Къде отиваме? – едва успя да попита Мария.
– На Карибите... Ставай!
Както беше гледал по гангстерските филми, Барбоса върза краищата на чаршафите и на покривката на леглото едни за други като въже, а единия му край върза за парапета на балкона. Височината от него до асфалта на задната уличка, където бе паркирал своя „Харли Дейвидсън“, бе не повече от 4-5 метра. Когато пусна другия край на въжето долу, той падна в локвите на земята.
– Слизай! – заповяда той на Мария. – И без глупости, защото ще те убия!
Мария се подчини. Изчака го долу и безропотно се качи на мотора на любовника си. Хвана се здраво за коженото му яке с оранжев надпис и изгубила волята си още в деня, когато за пръв път изневери на Бернабе, се остави като перо на вятъра да я понесе към непознатото.
Вероятно осъзнаваше, че повече никога няма да види децата си, нито мъжа, когото се бе врекла да обича в добро и лошо, в богатство и бедност, в радост и мъка, до края на живота си. И ако го помисли, вероятно си спомни само хубавите неща от този брак, построен върху илюзии, затвърден с появата на трите прекрасни деца, крепен от неделните следобеди в Каса де Кампо и подхранван с мечтите, че лека-полека ще се замогнат, че някой ден ще отиде на някой южен плаж, ще обиколи света, ще види децата си да завършват престижен университет, а с Бернабе отново ще преоткрият емоцията от първата целувка.
Мощният мотор изръмжа злокобно и звукът му, стократно увеличен от акустиката на мокрите стени и тесните улици, накара Марлоу и Мойра Крафтсман да се размърдат в леглата, а Манчего и Берта грубо върна в действителността.
Беше им достатъчно да чуят ръмженето на мотора, за да хукнат към стаята на Мария, напълно убедени, че няма да я намерят там.
Kaтo видя отворения прозорец и провесените чаршафи, Манчего не го мисли два пъти – хвана се здраво за импровизираното въже, скочи на улицата, извади пистолета и се прицели в отдалечаващия се мотор.
– Не стреляй! – извика Берта от балкона. – Може да улучиш Мария!
– По дяволите! – изруга Манчего.
Инспекторът потърси телефона си и го откри в джоба на панталона. Набра само един номер – на колегите си от Гранада, на които обясни случилото се и даде описание на преследваните лица.
Берта, от своя страна, също извади мобилния си телефон. С треперещи пръсти набра номера на Солеа.