– Солеа, направи нещо, защото Барбоса току-що отвлече Мария с мотора си!
– Накъде тръгнаха?
– По улицата зад хотела, която води нагоре.
Солеа затвори, без да иска повече обяснения. Току-що се бе прибрала вкъщи, след като бе прекарала най-хубавия следобед в живота си с милувките на Атикус. Той я бе оставил до самата врата, като че ли му беше невъзможно да се отдели от нея, въпреки че щяха да се видят отново след няколко часа, когато съмнеше. Тогава щеше да се върне и да почука отново на вратата, да поздрави с добро утро и да се самопокани на закуска, за да я види току-що станала от сън и да се увери, че това е истина, че Солеа съществува и му принадлежи.
– Арканхел? Братовчеде!
– Какво става, братовчедке?
Обясненията на Солеа вероятно бяха трудноразбираеми, но на Арканхел му стигаха три-четири що-годе свързани думи, за да схване, че трябва да преследва някакъв „Харли Дейвидсън“ по пътя към хълма и да даде урок на копелето, което го управлява и което е отвлякло приятелка на братовчедка му. Подобно нещо не можеха да допуснат нито Ередия, нито Амая, нито който и да било от братовчедите в Албасин, Гранада, като в случая думата „братовчед“ се използваше в най-широк смисъл.
Само след две минути обаждането на Берта се превърна в джихад, в който се включиха над двеста безмилостни мъже, готови да заловят Барбоса. Едни с автомобили, други – пеша, някои – с мотоциклети, и мнозина – с микробуси, обградиха Сакромонте, съседните улици, стария град и новите изходи към магистралата. В някакъв момент, неясно кога, се смесиха с полицията – и едните, и другите смутени от факта, че за пръв път се борят на една и съща страна: една шарена войска от униформи и черни ризи, полицейски автомобили и микробуси, служебни оръжия и ножове – всички от страната на добрите, за да заловят злодея Барбоса, враг колкото на Манчего, толкова и на Солеа.
Сесар Барбоса не можеше да повярва на очите си. Улицата, по която смяташе да се измъкне, бе блокирана. На всеки ъгъл го дебнеха по няколко мъже, а в тъмното проблясваха ножовете им, златните им зъби, висящите на гърдите им разпятия и полицейските значки. Всички с една-единствена цел: да го хванат в отчаянието си спря мотора на една широка улица. Сграбчи Мария за косата и извика:
– Ще я убия! Или ще ме оставите да изляза оттук, или ще я убия още сега!
В ръката си държеше нож, опрян до гърлото на Мария.
– Всички да останат по местата си! – заповяда един полицейски началник, който в този момент пое нещата в свои ръце. – Имаме нужда от човек, който да води преговори!
Но от тълпата се чу друг, по-силен и авторитетен, нетърпящ възражения глас.
– Никакви преговори! – извика гръмогласно Манчего, премина през загражденията и излезе на улицата, където Барбоса заплашваше да пререже гърлото на ужасената Мария.
Манчего събори Барбоса пред Мария, „Харли Дейвидсън“-а, едно кошче за боклук и афиш с обява за фламенко концерт. Двамата мъже се изтърколиха на земята, борейки се като гладиатори. Окървавени и с пъшкане си нанасяха удари, блъскаха се, натискаха се, а останалите гледаха като хипнотизирани, без да се месят незнайно защо в този дуел, докато Берта най-после успя да извиси пронизителния си вик над шумотевицата:
– Някой да му помогне, мамка му!
Точно това каза: „Мамка му“. За пръв път в живота си Берта Киньонес използва неприлична дума, вероятно единствената, която знаеше, защото ѝ се стори, че другата възможност – „Някой да му помогне, моля!“ – нямаше да има желания ефект върху аудиторията ѝ. Всъщност бе съзнателен, планиран и успешен избор, който после Манчего и приятелите му щяха да си спомнят цял живот, заливайки се от смях. Най-вече заради пискливия тон на гласа ѝ и аления цвят на разстроеното ѝ лице.
– Няма нищо смешно – щеше да негодува тя, обидена. А Манчего щеше да я прегръща с големите си ръце и да затваря устата ѝ с целувка.
Всъщност викът на Берта успя да извади присъстващите от вцепенението, в което бяха потънали. Повече от двадесет яки мъже – полицаи и братовчеди Ередия – бяха нужни, за да обезвредят най-накрая Барбоса и да освободят Мария.
Истински трудното обаче бе да решат после при кого да остане престъпникът, за когото с еднакво право претендираха защитниците на гражданските закони и защитниците на циганските закони. Разбира се, полицията спечели, но в замяна и от благодарност за оказаното съдействие при залавянето на Барбоса, дадоха на Томас, като представител на фамилията, икона на Богородица в цял ръст като символ на дружбата и подкрепата.
Едно бе сигурно – онази нощ единствените, които спаха като две ангелчета благодарение на някаква отвара на госпожа Кандела, бяха Марлоу и Мойра Крафтсман. И не само това. Защото те не само възстановиха съня си, но и незнайно как през тази нощ се разпали огънят на страстта им и когато се събудиха на сутринта, те се любиха жадно, като диви животни: дращеха с нокти, ръмжаха, боричкаха се, докато силите им се изцедиха и стана време за закуска.