– Солеа! Солеа! Мануела! Томас! Веднага слизайте всички в двора!
– Какво става, бабо? – попитаха няколко ръмжащи гласа от прозорците.
– Дойде Тико да иска Солеа!
Атикус се ужаси, като чу вика на старата жена. Изобщо нямаше намерение да демонстрира публично любовта си към Солеа, нито пък това беше поводът за посещението му. Причината, която сега му изглеждаше дребнава, бе, че след отказа на баща му да поеме разходите на „Либрарте“, му бе хрумнала идеята да му разкаже историята за Хемингуей.
Атикус вярваше, че може да намери решение на проблемите на списанието в огласяването на тази стара семейна тайна, която щеше да предизвика сензация в целия свят и по този начин щеше да помогне на „Либрарте“ да добие известност: „Открихме неизвестната и непризната дъщеря на Хемингуей“, щеше да гласи заглавието. „Баба Ремедиос живее в андалуската си къща в Албасин, Гранада, заобиколена от членовете на многобройното си семейство, много от тях внуци и правнуци на известния американски писател.“
Разликата между този жалък план и великата възможност да коленичи пред Солеа и да ѝ предложи брак пред собствения си баща и цялото семейство Ередия бе огромна. Но когато пред него застана смаяната Солеа с разпуснати коси и блестящи очи, а зад нея – цялото семейство, не му остана никакво съмнение, че баба Ремедиос има право: за това посещение нямаше друга причина, освен да остане със Солеа завинаги.
Атикус разкопча ризата си. Заби коляно в земята, наведе глава, взе ръката на Солеа в своите ръце и каза на испански с лондонски акцент:
– Солеа, дойдох в дома ти с баща ми за свидетел. Ще се омъжиш ли за мен?
– Не се прави така, Тико – каза тя. – Баща ти трябва да поиска ръката ми от брат ми.
С разтворени обятия и широка усмивка Томас излезе напред от групата братовчеди. Предвид факта, че Марлоу Крафтсман не можеше да произнесе нито дума на испански, реши да спести формалностите. Марлоу прие прегръдката силно изненадан, без да разбира много добре какво става.
После сестрите и братовчедките на Солеа започнаха а пляскат и да пеят някакъв припев, който казваше: "Ай, ай, ай! Женихът дойде булката да отведе“ и затанцуваха около младоженците.
Арканхел, който забеляза бледността на Марлоу, се приближи към него зад гърба му и на примитивния си английски, който ползваше само за търговски цели, му рошепна: „Моя братовчедка – жена, твой син – мъж“, идеята човекът да разбере причината за веселбата и се включи.
Марлоу, чиито очи щяха да изскочат от орбитите, седна на едно стъпало до голяма глинена делва. Извади джоба си копринена кърпичка, за да избърше избилата челото му пот, и се замисли как ще разкаже това на Мойра, без този път тя да умре.
И тогава баба Ремедиос седна до него.
***
– Вижте, господин Красман – каза Ремедиос, напълно съзнавайки, че Марлоу не я разбира. – Моята Солеа няма никаква зестра. Единственото, което тя и другите момичета ще наследят, е тази къща, както и малкото, останало от парите, които Арканхел плати на Мануела за земите ѝ. Но на мен ми хрумна една идея. Вие сте издател, занимавате се с книги, харесвате разни писатели и въобще такива неща, нали? Тогава елате горе с мен, защото искам да ви покажа нещо.
Старата жена сграбчи Марлоу за ръката и го задърпа, докато успя да го накара да стане. После с дърпане и бутане го поведе през хола, по тясната стълба, до вратата на тавана, която отключи с ключ, който висеше на врата ѝ.
Покривът на помещението бе скосен, а през един малък прозорец нахлуваше светлина. Имаше мебели, дюшеци, лампи, книги, всякакви вехтории и паяжини. Личеше си, че тук често се качват хора, но че никога не се чисти.
Ремедиос се наведе над един дървен сандък, покрит с кадифе и заключен с друг ключ, който тя също носеше на врата си заедно с дузина медалъони на светци. В този момент Марлоу не знаеше какво да мисли. През стените проникваше глъчката от двора – пляскане, потропвания и радостни песни, а той стоеше тук с тази странна старица, която отключваше нещо, приличащо на саркофаг Можеше да съдържа както съкровище, така и скелета на някой непогребан роднина – мумия, с коса и зъби и парцаливи дрехи.
Ключалката щракна и капакът се отбори с жалостив звук, а Ремедиос се отдръпна, за да може Марлоу да вижда съдържанието на сандъка, съхраняващ най-скъпата ѝ тайна.
– Тези вещи бяха на баща ми, Хемингуей – каза тя. – Майка ми ги остави за спомен. Не ги е откраднала – побърза да поясни. – Той ѝ ги е дал, за да ги изпере. После, когато отишла да му ги върне, ѝ казал, че не иска повече да ги вижда, защото му напомняли за войната, и ѝ поръчал да ги изгори. Но тя не ги изгорила, защото била малко влюбена в него. А после, когато разбрала, че е бременна, и си тръгнала от онази къща, ги донесла тук, затворила ги в този сандък и не казала нищо на никого.