Марлоу се наведе до Ремедиос. Видя, че две сълзи се стичат по бузите ѝ. Старицата тържествено му показа шинела на военна униформа от Първата световна война, на чиято яка бе избродирано името на Ърнест Хемингуей. Пред изуменото лице на Крафтсман Ремедиос намери двете думи на английски, които търсеше:
– Мой баща – каза тя.
После продължи да вади останалото от униформата: панталон, чорапи, боти и дори един ръждясал пистолет Най-накрая му подаде една много стара тетрадка с кожена подвързия и изписана с познатия почерк на известния писател. Марлоу разлисти страниците една по една: бяха повече от сто.
Изпълнен с благоговение, той осъзна, че това, което държи в ръцете си, не е нещо друго, а личният дневник на Хемингуей – неизвестен и неиздаван... С бележки, рисунки, мисли, поеми, разкази и дори любовни стихове. На последната страница откри ключа към загадката – името на една жена, изписано върху изрисувано сърце: Макарена.
– Моя майка – поясни сега Ремедиос.
На дъното на сандъка имаше малка черно-бяла снимка на млада и много красива жена, с очи на кошута, тъмна коса и циганска кръв. Беше облечена с дълга пола и черна мантиля и кокетно повдигаше края на полата си над глезена. „Той я е снимал! – помисли си Марлоу. – Хемингуей лично е направил снимката, когато е бил в Гранада за пръв път. Тази жена е имал предвид във всички онези разкази, за които така и не разбрахме за кого мисли, когато описва Испания с женски черти.“
– Разказа ми го майка ми, когато станах на възраст да мога да я разбера и когато баща ми бе вече умрял, горкият! Страхувала се, че ще го гледам по друг начин, ако знам истината – че не съм негова родна дъщеря, а на онзи другия господин, Хемингуей, когото не бях виждала през живота си. Каза ми, че наистина го обичала, както се обича първата любов, която никога не се забравя, и че много пъти, без да разбера, се опитвала да открие в лицето ми негови черти. Да, имам някои: квадратната брадичка, свирепия поглед... Но само толкова. Накрая се оказа, че най-характерното го наследи моята Солеа, за изненада на баща си, Педро Абад. Той не можеше да си обясни откъде са се появили сините очи на дъщеря му при две семейства, които никога не са се отклонявали от мургавия цвят Така че се наложи да му разкажа, както и на Мануела. Казах ѝ: „Дъще, ти не си внучка на дядо си, а на Хемингуей, но не казвай на никого, заради паметта на майка ми“.
После моята Солеа, когато един ден за наказание я затвориха на тавана, отворила някак сандъка и намерила всичко. Обаче нищо не разбрала, милата. Попита ме: „На кого е униформата, бабо?“, а аз ѝ отговорих: „На дядо ти“. „А кой е написал стихотворенията, бабо?“, а аз ѝ отвърнах: „Аз“. И понеже беше много малка и още не умееше нито да чете, нито да пише, ми повярва.
Марлоу не разбираше нито дума от монолога на Ремедиос. Със сигурност знаеше обаче, че това е съкровище oт огромно значение, с неизчислима стойност и непредвидими последствия.
Любовната история на Хемингуей и Макарена трябваше да бъде разказана. Някой трябваше да проучи всичко това, да анализира една по една думите на писателя, контекста и ситуацията, в които бяха написани, въздействието на тази страстна любов върху последващото литературно творчество и върху неукротимия дух на автора. Цялото му творчество трябваше да бъде разгледано от различна перспектива, като се вземе предвид новопоявилата се информация, и разбира се, трябваше да се публикува факсимиле на дневника, с обяснения под черта и бележки от биографите и изследователите.
Трябваше да се договори с някой голям музей да изложат находката във витрина, трябваше да преиздадат цялото творчество на писателя и да представят Ремедиос пред обществеността като незаконната дъщеря на един от гениите на световната литература и съответно всички негови наследници, включително Арканхел, леля Консуелос и седемнадесетте братовчеди от Антекера. Трябваше да потърси в Гранада семейството, в чиято къща тогава е бил отседнал писателят и където бе зачената Ремедиос.
Имаше толкова много работа за вършене, че най-вероятно щеше да има нужда от цял екип от изследователи на пълен работен ден в продължение на няколко месеца или дори години.
Разбира се, екипът трябваше да е от испанци, заради езика и затруднението, породено от това, че членовете на семейство Ередия слабо владееха английския език. Имаше нужда от хора, на които можеше напълно да се довери, способни да пазят подобна тайна с цената на живота си, хора компетентни и със задълбочено познаване на литературата, дискретни и лично ангажирани с издателство „Крафтсман“ така, че да се чувстват отговорни за успеха или провала му. Хора като Берта Киньонес, Асунсион Коншрерас, Габриела фернандес и Солеа Абад Ередия. Момичетата от „Либрарте“.