– И е решил да се махне, за да можеш евентуално да имаш деца от друг – разбра Мария.
Габи кимна.
– Тогава говорих с Асунсион – продължи, посочвайки с глава приятелката си – и тя ми даде ключа за всичко. Прибрах се вкъщи, намерих го да плаче, съборих го на леглото и...
– Добре, добре – прекъсна я Берта малко грубо, – няма нужда от толкова подробности, вече си го представяме.
– Нищо не си представяме! Разказвай, разказвай... – скочи Солеа.
– Ами това е – продължи Габи. – Нацелувах го едно хубаво и го уверих, че няма нищо друго на света, което да ме прави пo-щастлива, от него. И в този момент си дадох сметка, че му казвам истината. Ние сме най-хубавото семейство на света, със или без деца. И престанах да бъда обсебена от идеята за забременяването. Това е. Просто забравих за него. А когато миналата седмица отидох на гинеколог; се оказа, че вече съм във втория месец!
– Точно така става! – потвърди Мария. – Аз, щом забравя, че мога да забременея, и хоп...!
***
Направиха си роклите според мярката на коремите им – тази на Мария двойно по-голяма от роклята на Габи, защото Мария чакаше четвърто дете, а Габи – първо, но и двете бяха в черешов цвят, в тон с букета на булката.
Берта пък избра костюм в бяло, защото реши, че на нейната възраст и с нейните килограми няма смисъл да се труфи с дълги копринени рокли и муселини и с диадема с було от тюл, като че ли е някоя европейска принцеса. В косата имаше само втъкнато бяло цвете, на пръста – годежния пръстен, който ѝ даде Манчего при завръщането им от Гранада, на врата – перлено колие, подарък от четирите ѝ най-добри приятелки, и в ръцете – букет от диви божури.
Беше ранна служба, съобразена с ангажиментите на свещеника, който по-късно щеше да отслужи тържествената литургия в чест на Богородицата от Кармен, покровителката на Ортигоса де Камерос. Така щеше да зарадва половината село, което не искаше да изпусне сватбата на малката Берта, момиченцето с плитките и очилата, превърнала се в сияеща булка, и Алонсо, смелото момче, което сега бе уважаван полицейски инспектор в Мадрид.
Младоженецът пристигна с най-близките си: родителите, все още изненадани, и свидетелите – Масита, Хоси, Каруцаря и Мигел, издокарани в костюми с жилетки, с цвят като фрака на английския принц Чарлс, с който той бе облечен в деня на сватбата на принц Фелипе, когато половин Испания разбра, че на дневна церемония се носи сиво.
Манчего пък бе настоял да носи парадната униформа на националната полиция с фуражката, синия мундир с позлатени копчета, вратовръзката и белите ръкавици. Майка му обаче смяташе, че без ордени и без сабя ще изглежда нелепо, и много държеше да му дадат една за случая.
Много от приятелите му от полицията също бяха в униформи, което поизплаши бебетата и старците в селото – единствените, които още имаха страх от органите на реда. Жените обаче, независимо от възрастта и семейното им положение, се зарадваха. Възхищаваха се на мъже в униформа, особено когато представляваха силите на националната сигурност Възбуждаше ги усещането за власт и надмощие, което излъчваха, въпреки че то продължаваше само до следващата сутрин, когато мъжът се събуждаше гол и беззащитен след прекараната любовна нощ, със смачкана униформа в долния край на леглото, а момичето недоумяваше защо принцът се е превърнал в космата жаба с първите лъчи на слънцето.
Точно в единадесет часа сутринта на един горещ 16-и юни Масита спря колата пред църквата „Сан Мартин“, на чийто вход вече имаше групичка хора. Манчего слезе напрегнат, следван от кортежа от родители и свидетели, и влезе в църквата сред аплодисменти, с големи крачки и под ръка с майка си, която за случая бе избрала светлосин костюм, обшит с дантела, антично ветрило и обувки със среден ток.
Обградена с лилии, статуята на Богородицата от Кармен, с Младенеца в ръце, вече очакваше под златния балдахин момента, в който след сватбата процесията щеше да тръгне. Първите редове в църквата вече бяха изпълнени с хора – поканени и непоканени, всички облечени с характерните за района носии. Жените и момичетата – със сукнената пола, шала от мерино или коприна, сребърната брошка и опънатия висок кок; мъжете – с кърпата, пояса и елека. Това бе най-специалният ден за Камерос, за който се приготвяха с дни – отваряха раклите, проветряваха дрехите, оглеждаха ги, за да видят дали по тях няма поражения от миналата година, подшиваха ръкави, колосваха ризи, пришиваха копчета, пробваха поли и панталони, защото децата растяха бързо и дрехите трябваше да се преправят