Берта закъсня точно петнадесет минути, за да не изглежда нито нетърпелива, нито незаинтересована. Докара я Бернабе, като първо извади детските седалки от колата и я почисти от бонбонените хартийки и пясъка от парка. Той също спря пред църквата и изчака да слязат единадесетте пътници: булката, Мария с трите деца, Асунсион, Габи и Солеа, двете деца на Асунсион и Атикус Крафтсман, който приличаше на денди със светлото си сако, двуредната жилетка, жълтата вратовръзка, светлосинята риза, русите къдрици и студените ръце.
Всъщност очите на момичетата се задържаха най– дълго върху него, въпреки униформите наоколо, заради осанката му на английски аристократ, лекото накуцване и полуусмивката. Като видяха обаче, че той има очи само за Солеа – расова красавица, с гол гръб и пръсната по него разкошна черна коса, не посмяха дори да го доближат, защото тази дива котка вероятно и хапеше.
Поради липса на кум, в църквата Берта влезе под ръка с кмета, стар неин съученик, на когото още помнеше името, щуротиите и колко лошо танцуваше пасо добле. Жените на входа се развикаха колко е хубава, клисарят започна да бие камбаните, което изненада жителите на съседните села, защото тържествената служба започваше чак в дванайсет часа.
Манчего чакаше пред олтара, извърнат към входа, за да я види как влиза. И я видя. Погледна я с очите на душата си, тези, които не се взират в годините и килограмите, а виждат през чудото на споделената любов. И за него тя бе двадесетгодишно красиво момиче, със стегнато тяло, сочни устни – бяла и блестяща, неговата единствена любима.
Тя му протегна ръцете си и му каза: „Обичам те!“, без разрешението на свещеника и по време на цялата церемония стояха с преплетени пръсти, докато дойде моментът с пръстените, а с него и сълзите, въздишките, смехът и накрая целувката – този път с благословията на отчето, който току-що бе произнесъл вълшебните думи: „Обявявам ви за мъж и жена“, и също се бе разчувствал. Прикри обаче вълнението си, за да не въведе един неудобен прецедент, който после без желание да трябва да повтаря на сватбите на други, не толкова влюбени двойки, за да не прави разлика между хората и така да даде почва за злостни сравнения.
Излязоха под дъжд от розови листенца и ориз, получиха хиляди прегръдки и отново влязоха в прохладния храм, този път за да участват за пръв път в живота си вече като мъж и жена, в обществено събитие.
Тържествената процесия бе водена от оркестъра с характерните тромпети и барабани, после идваха танцьорите с техните цветни пояси и еспадрили, следвани от носачите на Девата покровителка, която пазеше полята и домовете, която събираше влюбените и създаваше приятели, която бдеше над сънищата и лекуваше болестите, която идваше тайно, за да посрещне новия живот и да изпрати отиващия си и чието име носеха половината момиченца от Ортигоса. Зад тях вървяха жителите на селото.
Всички тръгнаха към площада по стръмните калдъръмени улички, докато стигнаха до големия дъб, където положиха Богородица на земята, за да я окичат с цветя, а танцьорите да ѝ покажат уменията си. После, отново на рамене, я понесоха към църквата „Сан Мигел“ за тържествената служба, след която на площада имаше вермут, жива музика и пасо добле до часа за обяд.
След аперитива младоженците и гостите им се качиха до градината на дядото на Берта от другата страна на улицата, до старата сграда на пощата. Същата градина, в която онези хлапаци от детството ѝ, вероятно присъстващи днес на обяда, се криеха, за да правят гадни номера на романтичното момиченце от балкона.
Там, под сянката на лозницата с надвиснали млади гроздове, бе сложена маса за петдесет души, дълга и леко наклонена заради терена, но много красива, покрита с цветя в сребърни вази, прекрасни стари порцеланови чинии и гарафи, пълни с червено вино от Риоха.
Манчего вдигна чашата си.
– Благодаря на всички, че дойдохте и станахте свидетели на любовта ни с Берта и за това, че сте част от нашата история. Нямаше да заловим Барбоса без вашата помощ, но и нямаше да се запознаем, ако не беше той. Така че: пия за Пирата и му пожелавам да излезе от затвора нов човек, в най-широкия смисъл на думата, и никога повече да не малтретира жени, да го вземат дяволите, копелето мръсно...
– Стига, Манчего, скъпи, това свърши вече – прекъсна го Берта.
– За копелето Барбоса – извика Манчего развълнуван и изпи виното на един дъх.
После от девет вечерта на площада имаше и танци благодарение на оркестъра, който селото беше наело за патронния празник и който им свири пасо добле и песни на Лейди Гага в една брутална смесица от традиция и съвременност до десет и половина, когато дойде ред на „огнения бик“.