– Кой е? – попита след няколко напрегнати секунди.
Отговор не последва.
Мъжът затисна с ръка дясното си ухо и притисна лявото към слушалката. Гласовете говореха на испански. Нямаше съмнение, че това позвъняване е свързано с отвличането на Атикус Крафтсман.
– Ало?
Сред шума успя да улови една фраза. Не разпозна гласа, който я изрече, но веднага разбра, че е на някого, свързан с полицията.
– И си сигурен, че не става въпрос за наркотици? – чу онзи глас да казва.
Долови характерния звук от отварянето на бутилка уиски, последван от специфичното бълбукане на течността при наливането ѝ в кристална чаша.
– Манчего, оставил си телефона си включен – обади се трето лице.
– Наливай, умнико – отговори нетърпеливо инспекторът, преди да прекъсне връзката.
***
Където u да отидеше, Атикус Крафтсман имаше навика да носи със себе си малката си еротична библиотека. Тя се състоеше от пет книги, подвързани с червена кожа, без гравирано заглавие на корицата. Не бяха големи и заемаха почти толкова място, колкото и несесерът му. Нямаха предговор, послеслов, бележки под линия или библиографска справка в края – само текст, без коментари.
Това всъщност беше единственото му прегрешение. Никога не бе гледал порно филм, не бе купувал неприлични списания и не му допадаше да се рови в интернет сайтовете със сексуално съдържание. Не беше порочен и не му харесваха извратени неща. Но в случая, по необясними причини, бе сигурен, че няма да напредне нито крачка в живота без тази малка апокрифна мобилна библиотека.
Пакетът с петте книги, увити в копринена хартия, бе първото нещо, което извади от куфара си, след като пиколото излезе от стаята. И както винаги, ги постави на нощното шкафче, леко отмествайки нощната лампа и телефона. Разбира се, подредени по азбучен ред: Дюрас, Д. X. Лорънс, Милър, Набоков и Дьо Сад. Пет малки книги, предлагащи пет различни начина да се разбере женската чувственост
– Тези неща не се учат от книгите – бе отбелязала Лисбет през една от онези тайни нощи в спалнята на Толкин. – Това са само фантазии, породени от трескавите мозъци на писателите. Нямат нищо общо с действителността.
Атикус бе измъкнал всяка една от тези книги от забвение. Преди време някой член от семейството, мъж или жена, ги бе придобил, прочел и скрил сред хилядите книги на библиотеката в Кент. Какво по-добро място за погребване на гузна съвест! Любопитното в случая бе, че и петте имаха еднакъв размер, бяха отпечатани на една и съща хартия – толкова тънка, че приличаше па цигарена – и бяха подвързани идентично. А може би са били получени наведнъж като вълнуващ подарък от незнайно кого за незнайно кого.
Важното бе, че в крайна сметка попаднаха в ръцете му – почти по случайност. Първа беше „Лолита“. Откри я в един дъждовен ден, когато болките в коляното бяха все още непоносими. Подейства му като балсам. Отвлече вниманието му, отпусна тялото му и изпълни сънищата му с неописуеми сцени, в които Лолита беше с лицето на Лисбет После дойде „Любовникът“ – по-необуздан, по-жесток, и с него някои от сънищата му се превърнаха в кошмари.
Докато четеше втория роман, внезапно прозря съвпадението в размера и подвързията на двете книги. Опря ръце на патериците си и се изправи, стигна, куцукайки, до библиотеката и я прерови цялата от горе надолу и от дясно наляво, докато – една по една – откри и останалите.
Атикус определено се оказа добър ученик, а Лисбет, колкото и да твърдеше, че изкуството на любовта не може да се научи от някакви книги, всъщност стенеше и гърчеше от удоволствие крехкото си тяло благодарение на Милър и Набоков.
Недискретната мълва за любовните умения на младия Крафтсман се разпространи по коридорите на женските колежи в университета като горски пожар. Скоро славата му се превърна в легенда. Жените го търсеха с поглед, преследваха го по тъмните улички, причакваха го по ъглите, дебнеха го навсякъде. Веднъж едно момиче направо го помоли, при това напълно сериозно, да се любят в спортното му кану. Направиха го през нощта, докато плаваха по Темза – тя бе възседнала краката му и двамата се движеха назад-напред в ритъма на греблата.