С нищо не бе заслужила този срам!
Трябваше на всяка цена да намери решение. И тя успя! Нямаше да има църква, но щеше да има ритуал в малкия семеен параклис, с детски хор и рецитал по стихове на Кийтс.
Булката щеше да влезе под ръка с Марлоу, а Атикус – под ръка с нея самата, обгърната в светловиолетовия си муселин. Щеше да върви тържествено и гордо, а гостите щяха да повярват, че сълзвите, които се опитва да преглътне, са от вълнение, а не от яд. Щеше да опъне червен килим по целия път от салона... Солеа щеше да слезе по стълбите, а Атикус – да излезе от библиотеката и да се срещне с нея пред параклиса. Малко необичайно, но можеше и да се получи.
В градината, между розариума и езерото, щяха да издигнат бяла шатра, от чийто таван щяха да висят осем кристални полилея, а стените щяха да украсят с портрети на членове от семейството. Между масите щяха да засадят истински дървета, а украсата с цветя за масата щяха да възложат на известна цветарска фирма в Лондон – същата, на която Мидълтън се бяха доверили за сватбата на дъщеря си.
Менюто обаче бе избрано от Марлоу още през 1979 година, когато, преди дори да се родят децата му, бе обещал на своя голям приятел, граф Брадфорд, че неговият ресторант „Портърс“ ще обслужва всяко едно събитие в дома му. И досега това наистина бе така, колкото и Мойра да се оплакваше от съдбата си.
Тя би предпочела френска, вместо традиционна английска кухня, и би дала живота си, за да сервира на гостите си суфле и камбала по мелничарски вместо крем супа от печени домати с босилек, пастет от пушена сьомга и пудинг с месо и гъби и сос с бренди. Когато обаче се опита да предложи на съпруга си да променят традицията, той изригна в безпрецедентна реч за неизменността на дадената от един джентълмен дума, за лоялността като ръководен принцип, за честта като традиционна английска ценност и за омразата към французите, която британският народ трябва да съхрани като неизбежно наследство.
Речта бе последвана от удар с юмрук по масата, който окончателно убеди Мойра, че опитите ѝ са безнадеждни. Успя единствено да извоюва смяна на десерта от желирани боровинки на крем карамел, както и възможността да предложи адаптирано меню за индивидуалните нужди на някои гости. По този начин, възползвайки се от всякакви възможни алергии и непоносимости, религиозни забрани, орторексии, вегетарианство и дъвкателни затруднения, тя успя да състави паралелно меню, което препоръча под сурдинка на всички гости без изключение.
Имаше обаче още едно изпитание, което трябваше да преживее, запазвайки пред гостите самообладанието и достойнството си: в последния момент откри, че отгоре на сватбената торта стоят фигурките на Атикус и Солеа, яхнали кану – щрих, привнесен от Холдън, който за собствената си торта бе поръчал фигурка на бременната си жена, която го дърпа към олтара.
Мойра едва оцеля до първата събота на септември, когато се появи елегантна, усмихната и съвършена пред гостите, които за нищо на света не биха пропуснали това интригуващо събитие – сватбата на наследника Крафтсман с младата циганка.
***
За случилото се през онзи ден в старата къща в Кент имаше толкова научно основание, колкото би имала и една магия. Няма друг начин да се обясни защо само един-единствен слънчев лъч успя да разпръсне скупчените в небето сиви облаци или защо хиляди прелетни птици единодушно решиха да прелетят точно тогава над градината, или защо, когато Солеа, облечена в бяло, слизаше по стълбището, всички погледи останаха приковани в сините очи на Хемингуей. Наистина никой не би могъл да каже каква сила притежаваше тази магия, която бе накарала Атикус да се влюби, а сега накара всички мъже да се вкопчат в жените си, за да не изгубят ума си, а жените, от своя страна, положиха всички усилия да задържат мъжете си в реалността.
Солеа, обвита в коприна, с дългата черна коса, слезе като весталка от античен древноримски храм и премина по пътеката до Атикус, сякаш носейки се над земята и без да гледа никого, защото за нея не съществуваше друг; освен този рус мъж, който я очакваше с отворени обятия.
Никой не чу нито музиката, нито поемите на Кийтс, които съпровождаха церемонията. Единственото, което цял ден се чуваше отчетливо, бе ритмично препускащият в галоп ритъм на сърцата на младоженците. Никой не усети вкуса на деликатесите, сервирани по масите, нито някой схвана речта на кума, нито пък успя да оцени качеството на шампанското или вкуса на десерта, защото всички сетива се въртяха единствено около орбитата на Солеа и Атикус: една свръхестествена сила на привличане, един електрически заряд, който, когато около полунощ най-накрая бе освободен под формата на експлозивна ортогенеза, на земетресение от девета степен или на мощно цунами, помете всички без обяснение как или защо.