*
Единствената, която знаеше какво точно се бе случило, бе Мойра, но колкото и години да бяха минали оттогава и каквото да се бе случило в живота ѝ, тя успя да запази тайната до смъртта си. Намираше начин да се измъква всеки път, когато някой я питаше, разбира се, под секрет, дали е имало нещо в храната, което бе накарало всички едновременно да достигнат до еднакво мощен оргазъм – доста шокиращо обстоятелство, особено за двойките, които от години дори не спяха заедно.
– Трябва да е било някаква колективна халюцинация – отговаряше тя неопределено, като се опитваше да изтрие от съзнанието си сцената, на която случайно присъства и която никога не можа да асимилира, въпреки многобройните психотерапевтични сесии, на които се подложи след това.
*
Онова, което се случи, бе, че в полунощ, отегчени от шампанско и сватбени танци, под прикритието на нощния мрак Атикус и Солеа избягаха от тържеството и се скриха в библиотеката на къщата в Кент Тъй като бяха пристигнали същата сутрин потни и рошави, с колата, която им подари баба Крафтсман, Атикус не успя да разведе любимата си из семейната резиденция.
Мойра ги чакаше на вратата с опънати до краен предел нерви, с фризьорката, шивачката, декоратора, фотографа, малкия Оливър, костюмиран като оловен войник, сервитьорките, облечени като прислужници от деветнадесети век, и едва успяваше да прикрие отчаянието си под измъчената усмивка на недоволното си лице.
Веднага щом Солеа слезе от колата, Мойра я повлече към стаята на Атикус на втория етаж, където я чакаше бялата рокля, окачена на лампата на тавана, за да не се измачка, обувките, диадемата с диамантите и финото бельо, което бе купила от известен магазин на Риджънт Стрийт
Опита се да накара Солеа да махне ужасния златен кръст от врата си, което тя, необяснимо защо, категорично отказваше да направи. Накрая се наложи Мойра да отстъпи пред единственото условие, поставено от иначе търпеливата и съгласяваща се с всичко млада жена, когато тя заплаши, че ще хукне да бяга боса през нивите около имението.
– Днешното изпитание е доказателство за любовта ми към теб, Тико, любов моя – каза Солеа на вече законния си съпруг, когато вървяха по алеята с кестените към къщата. – Ще направя всичко, което поиска майка ти, ще бъда кротка като овца, но, моля те, обещай ми, че веднага щом това свърши, ще се махнем, преди да полудея.
– Обещавам – отговори Атикус и целуна върха на пръстите си, както бе виждал да правят циганите от Албасин.
Така че литературното сърце на онази къща – библиотеката – с осемте хиляди тома, с камината, плюшения диван и креслото, в което Атикус се възстановяваше от травмата си от гребане и в която се научи да люби благодарение на Дюрас, Д. X. Лорънс, Милър, Набоков и Дьо Сад, – бе останала затворена и потънала в мистериозна тъмнина до този момент
Атикус бързо поведе жена си по коридора, под портретите на дедите си Крафтсман, към вратата на онази стая, отвори я, настани Солеа на дивана, обсипа я с целувки и отиде да запали огъня, който веднага лумна в ярки пламъци. Тя тихо стана, за да отиде до рафтовете и да погали кожените подвързии на книгите. Винаги бе мечтала да живее обградена с книги като тези, някои от които бяха първопечатни, на стотици години. Прииска ѝ се да може да сподели това преживяване с приятелките си от „Либрарте“.
– Някой ден – обичаше да казва Берта – ще си направим наша библиотека и в нея ще съберем всички книги, които сме прочели през живота си. Ще бъде библиотека като тази на Борхес[61] – метафора за Вселената: с големи вентилационни шахти, шестоъгълни галерии, като от всяка галерия ще се виждат по-горни и по-долни етажи – до безкрайност И дори светът да свърши и човешката раса да изчезне, нашата библиотека ще пребъде – блестяща, самотна, безкрайна, постоянна, изпълнена с прекрасни произведения, безполезна, вечна и тайна.
Останалите затваряха очи и си представяха място, което бе едновременно различно, но и еднакво за всяка една от тях, и – абсолютно същото като библиотеката в къщата в Кент
Докато Атикус палеше огъня, Солеа обикаляше бавно залата, а ръцете ѝ нежно галеха гърбовете на книгите по лавиците, докато една не привлече специално вниманието ѝ, поради топлината, която излъчваше червената ѝ подвързия.