Настъпи тишина.
Погледът на Келвин се премести от променения му часовник към загадъчния предмет в дланта му. Размерите му бяха около три на три сантиметра, а дебелината не надминаваше тази на дамска пудриера. От едната му страна, малко навътре, се виждаше бутон.
Той го пусна в джоба си и закрачи напред. Надникна зад псевдо-ориенталската завеса, но там нямаше никой. Само парчетата брезент от двете страни на току що разрязаната цепнатина плющяха под напора на вятъра. Роботът беше изчезнал някъде.
Келвин надникна през пролуката. Отвън се разнасяха звуците и премигваха светлините на крайбрежния Булевард на забавленията и това беше всичко, ако изключим сребърната подвижна чернота на Тихия океан, простиращ се чак до курорта Малибу, далеч над невидимите очертания на крайбрежните скали.
Той се върна в палатката и се огледа. Дебел мъж в костюм на индуски брамин лежеше в безсъзнание зад инкрустирания сандък, който беше посочил роботът. Дъхът, който излизаше от устата му, и способностите за дедуктивно мислене на Келвин подсказваха, че мъжът е пил доста.
Докато се чудеше какво да предприеме, той отново спомена божието име. Внезапно осъзна, че мисли за нещо или някого, който се нарича Тарн и е андроид.
Хиромантия… време… контакти… не! Защитното неверие се плъзна като бронирана плоча и обви измъчения му мозък. Нямаше начин да са произвели истински робот досега. Иначе щеше да е дочул нещо по въпроса — нали в края на краищата беше репортер.
Почувства желание да се потопи в уличния шум и да усети присъствието на други човешки същества, затова отиде до близкото стрелбище и майсторски повали няколко патици. Плоската кутийка като че ли прогаряше джоба му, споменът за безжизнения сив блясък на неговия часовник властваше над всичко в паметта му. Стомахът му гореше от изпитото уиски.
Беше се наложило да напусне Чикаго заради поредното влошаване на хроничния му синузит, а не поради шизофрения или халюцинации, или поради обвиняващи гласове, идващи от стената. Не защото му се привиждаха гигантски прилепи или роботи. Това чудо не можеше да бъде наистина робот — трябваше да има някакво нормално обяснение за всичко случило се. Сигурно имаше.
Добро здраве, слава и богатство. А ако…
ТАРН!
Мисълта се заби в главата му като мълния. След това я подмени друга мисъл: „Сигурно полудявам!“ Един тих глас започна да мърмори настоятелно, повтаряйки: „Тарн… Тарн… Тарн… Тарн“.
Втори глас, този на здравия разум и на желанието за сигурност, отговори на първия и го потисна. Полугласно Келвин започна да си нашепва: „Аз съм Джеймс Ноел Келвин. Пиша очерци по поръчка, изпълнявам репортерски задачи, редактирам. На тридесет години съм, не съм женен и пристигнах в Лос Анджелос днес, впрочем наистина си загубих квитанцията за багажа. А сега ще отида да ударя още едно питие и да си намеря хотел. Както и да е, изглежда местният климат оказва лечебно въздействие върху синузита ми.“
Приглушен звук, подобен на барабанен бой, отново нахлу в съзнанието му: „Тарн, Тарн, Тарн“.
Поръча си ново питие и бръкна в джоба си за монети. Ръката му докосна металната кутия и едновременно с това усети лек натиск по рамото си.
Озърна се инстинктивно. Седмопръста, паякообразна ръка обхващаше рамото му. Никакви косъмчета, никакви нокти — беше бяла и гладка като слонова кост.
Единственото, което измести всичко друго от съзнанието му, беше копнежът между него и притежателя на отвратителната ръка да има колкото се може по-голяма дистанция. Макар и трудно за реализация, това желание беше жизнено важно — потребност, която напълно завладя ума на Келвин. Смътно съзнаваше, че пръстите му са впити в плоската кутийка, като че ли тя можеше да го спаси. Всичко, за което можеше да мисли в момента, беше че трябва веднага да се махне от това място. Чудовищните, абсолютно чужди мисли на онзи от бъдещето завъртяха съзнанието му в своя необятен водовъртеж. За другия мозък — компетентен и трениран, ерудиран и ефективен, ползващ целия потенциал на едно немислимо бъдеще, едва ли беше необходим повече от един миг, за да реши така внезапно възникналия и странен проблем, мобилизиращ за решаването си целия ресурс на високо интелигентната личност.
В съзнанието на Келвин веднага изникна информацията за три метода на транспортиране. Два от тях веднага бяха отхвърлени: откриването на плочите с автономно задвижване все още предстоеше, а Q-трансформацията предполагаше наличие на сензорен шлем — нямаше откъде да го вземе. Затова пък третият метод…
Мисълта започваше да избледнява, а ръката вече стягаше хватката си около рамото му. Той се вкопчи в изчезващия спомен и отчаяно напрегна силите на мускулите и мозъка си, като им заповяда да изпълнят невероятните указания, които му даде човекът от бъдещето в представите си.