И ето — той беше на открито, брулен от студения вятър, все още в седнало положение, но около него имаше само празно пространство.
Минаващите покрай ъгъла на булевард Холивуд не бяха много изненадани от гледката на тъмния и възслаб мъж, седнал на бордюра. Само една жена беше забелязала как точно се беше появил Келвин, но тя знаеше кога е най-добре да си затваря устата и затова се засили право към дома си.
Келвин се надигна, разтърсван от смях — израз на обзелата го тиха истерия. „Ето ти и телепортиране — каза си той. — Как стана? Способът вече се изпари от главата ми. Трудно е да си спомня каквото и да е след това. Изглежда ще трябва отново да започна да си водя дневник.“
След това тревогата му се възроди: „А какво стана с Тарн?“
Уплашено се огледа наоколо. Успя да се успокои едва след като измина половин час, през който не се случиха допълнителни чудеса. Застанал нащрек, Келвин вървеше по булевард Холивуд, но Тарн не се виждаше никъде. Отвреме навреме пъхаше ръка в джоба си и докосваше студения метал на кутийката. Добро здраве, слава и богатство. Е, би могъл…
Но не натисна бутона. Споменът за изпитаната шокираща и непривична дезориентация беше твърде жив. Идеите, практическият опит, привичките от далечното бъдеще — всички те бяха твърде силни и ярки, за да се чувства удобно с тях.
Естествено, щеше да използва отново малката кутийка, но не биваше да бърза. Най-напред трябваше да обмисли някои детайли.
Недоверието му беше изчезнало напълно. Тарн се показа на следващата нощ и отново изплаши Келвин до смърт. Преди това репортерът не беше успял да открие загубената квитанция за багажа си и можеше да разчита само на двестата долара, които лежаха в портфейла му. Нае стая в не съвсем комфортен хотел и плати предварително. След това взе да се чуди как да организира цялата работа със своя „тръбопровод“ към бъдещето. Напълно в духа на здравия разум, реши да продължи да води нормален живот, докато му се удадеше възможност за промяна. Във всеки случай, налагаше се да установи някои контакти. Опита в няколко вестника, между които „Таймс“, „Екзаминър“ и „Нюз“. Нещата от този род се уреждаха бавно — изключенията можеха да се видят само по филмите.
Когато през тази нощ нежеланият му гост се появи в стаята, Келвин се намираше в нея. Естествено, беше Тарн. Носеше внушителен бял тюрбан, горе-долу два пъти по-голям от главата му. Имаше елегантни черни мустаци, а краищата им бяха засукани надолу, като при мандарините или тюлените. Образът му изведнъж се облещи срещу него от огледалото в банята.
Келвин тъкмо се чудеше дали следва да се обръсне, преди да излезе да вечеря. Точно в момента, в който Тарн се появи в огледалото, той замислено потриваше брадата си. Тъй като обикновено между началото на едно събитиие и мига, в който човек осъзнава, че това събитие протича реално, има известна пауза, отначало му се стори, че самият той по някакъв странен начин изведнъж се е сдобил с мустаци. Посегна към горната си устна и установи, че е гладка. Но в огледалото черните мустаци трепнаха, тъй като Тарн притискаше лице към него.
Изживяването беше толкова шокиращо, че Келвин се оказа неспособен да разсъждава трезво. Бързо отстъпи крачка назад. Ръбът на ваната се опря в свивките на коленете му и това усещане отвлече вниманието му — щастлива случайност, която му даде шанс да запази разсъдъка си. Когато погледна отново към огледалото, видя само своята ужасена физиономия. След секунда обаче, около образа му започнаха да се появяват очертанията на голям тюрбан и да се оформят мустачки като тези на мандарините.
Келвин закри очи с ръка и отвърна лице. След около петнадесет секунди разтвори пръстите си — само колкото да надникне през тях към огледалото. С дланта си отчаяно притискаше горната си устна, в дива надежда да предотврати поникването на мустаците. Нещото, което надничаше от огледалото, изглеждаше досущ като самия него. Поне нямаше тюрбан на главата и носещо очила с рогови рамки. Той рискува да отмести напълно ръката си, колкото да погледне набързо, и успя да я върне на мястото й точно когато в огледалото почна да се оформя образа на Тарн.
Без да я сваля от лицето си, с несигурна походка се запъти към спалнята и измъкна от джоба на сакото си плоската кутийка. Въздържа се да натисне бутона, който би прекъснал мислената връзка между двете несъвместими епохи. Изведнъж разбра, че не му се щеше да установи нов контакт. Да влезе отново в чуждия мозък му се струваше по-ужасно от това, което се случваше в този момент.