Беше застанал пред бюрото и от огледалото го наблюдаваше око, скрито между разперени пръсти. Беше око с израз на лудост зад проблясващата леща на очилата, но все пак изглежда беше неговото око. Опита да махне ръката си напълно…
В огледалото се виждаше по-голямата част от Тарн и това никак не се хареса на Келвин. Тарн беше обут в ботуши, високи до коленете, изработени от някаква лъскава пластмаса. Между ботушите и тюрбана не се виждаше нищо с изключение на парче от същата пластмаса на мястото на слабините. Тарн беше много мършав, но в достатъчно активно състояние. Дотолкова активен, че да скочи направо в хотелската стая. Кожата му беше по-бяла от тюрбана и ръцете му наистина имаха по седем пръста.
Келвин рязко се обърна, но Тарн явно беше находчив и притежаваше богат запас от хитрини. Тъмният прозорец имаше достатъчно отразяваща повърхност, за да покаже слабата фигура с парче пластмаса между бедрата. Краката изглеждаха голи и се отличаваха физически повече от нормалното, отколкото ръцете му. А подставката на лампата, направена от полиран месинг, отразяваше малко изкривено лице, което не принадлежеше на Келвин.
Келвин намери ъгъл без отразяващи повърхности и застана в него, покрил собственото си лице с ръце. Все още държеше плоската кутийка. „Е добре — каза си той, — Всяко зло за добро. Какво хубаво ще ми донесе тази джунджурия, ако Тарн вземе да ми се показва всеки ден? Може би просто съм полудял? Надявам се да е така.“
Все пак трябваше да направи нещо, ако не искаше да прекара целия си живот с лице, заровено в ръцете. Най-лошото от всичко беше, че натрапчивият образ на Тарн му се струваше някакси прекалено познат. Келвин обмисли и отхвърли една след друга няколко възможности — от онова, което знаеше за преражданията, до възможна среща в миналото…
Надникна през ръцете си точно навреме, за да види как Тарн повдигна някакво цилиндрично устройство и се прицели с него като с пистолет. Този жест принуди Келвин да се реши. Трябваше да предприеме ответен ход, и то без отлагане. Като се съсредоточи набързо върху проблема си — ИСКАМ ДА СЕ ОЗОВА НЯКЪДЕ НАВЪН!!! — той натисна бутона на повърхността на плоската кутийка.
И в същия миг методът за телепортиране, който беше забравил, отново му стана напълно ясен. Но възникнаха и много неясноти. Миризмите — някой, който мисли — се прибавяха към — в речника му нямаше дума за това и той го възприе само като шокиращ слухово-зрителен мислен образ, който просто го зашеметяваше. Някой, чието име беше нещо като „Три милиона и деветдесет — Розово“, беше написал ново творение от тези, при които всичко е безформено и неясно. Освен това изпита усещане, че облизва пощенска марка от двадесет и четири долара и я лепи на пощенска картичка.
Най-важното бе, че мъжът от бъдещето беше принуден да си спомни за методите за телепортиране, така че веднага след като Келвин се върна към своето собствено съзнание и към своето време, стана възможно да използва метода… Падаше.
Ледено студената вода го обхвана като с менгеме. По чудо не изпусна кутийката. В някаква хаотична смесица, за секунда зърна звездите на небето и сребристото фосфоресциращо сияние по повърхността на тъмното море. След това солената вода нахлу в ноздрите му. Келвин никога не се беше научил да плува. Когато започна да потъва с накъсан от мехури пясък, той буквално се хвана като удавник за еквивалента на пословичната сламка, който държеше. Пръстите му отново натиснаха бутона. Нямаше нужда да се съсредоточава: единствената мисъл в главата му беше отправена към разрешаването на неотложния проблем с давенето.
Хаос от мисли, фантастични образи, и отговорът. Налагаше му се да се концентрира, а не разполагаше с много време. Под формата на мехурчета от устата му излизаха последните му запаси от кислород. Чувстваше ги с кожата на лицето си, но не можеше да ги види. Навсякъде около себе си усещаше алчния натиск и ужасната леденина на готовата да го погълне солена вода…
Но той вече бе узнал спасителния метод и можеше да го приложи. Насочи мислите си в посоката, която му беше указал мозъкът на човека от бъдещето. Нещо стана — като че ли някакво излъчване — това беше най-близката дума, която му дойде наум. Избликна от мозъка му и под въздействието му тъканите на белите му дробове се трансформираха по странен начин. Кръвните клетки се адаптираха сами…
Започна да диша вода и тя вече не го задавяше. Келвин знаеше, че това състояние на адаптация, постигнато под давлението на външните обстоятелства, не може да продължи дълго. Изход от положението бе само повторното телепортиране. Беше сигурен, че може да си спомни метода. Нали го беше използвал само преди няколко минути, за да избяга от Тарн. И все пак не можеше да се сети, споменът изцяло беше изтрит от паметта му. Не му оставаше нищо друго, освен отново да натисне бутона на кутийката. И Келвин, макар и с голяма неохота, стори именно това.