— Скъпо малко лястовиче — каза принцът, — ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш. Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят пред портите си. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.
— Колко сме гладни! — мълвяха те.
— Не бива да лежите тука! — закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.
Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.
— Аз съм покрит с чисто злато — каза принцът, — трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни, живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.
И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чистото злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.
— Сега си имаме хляб! — викаха те.
После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро — тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.
На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца — то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.
Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.
— Сбогом, скъпи принце! — пошепна то. — Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?
— Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче — каза принцът, — ти се забави тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.
— Аз не отивам в Египет — отговори лястовичето. — Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?
И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.
В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се счупи. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.
Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване край колоната той вдигна очи към статуята:
— Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливият принц! — каза той.
— Колко жалък наистина! — възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.
— Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен — забеляза кметът. — Всъщност той почти не се различава от просяк!
— Почти не се различава от просяк — повториха общинските съветници.
— А ето и някакво мъртво птиче в краката му! — продължи кметът. — Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. — И градският писар си взе бележка за предложението.
Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.
— Понеже не е вече красив, не е вече и полезен — каза професорът по изящни изкуства в университета.
След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да се направи с метала.
— Трябва, разбира се, да направим нова статуя — каза кметът, — и това ще бъде моя статуя.
— Моя статуя — каза всеки от съветниците и те се скараха.
Когато последния път чух за тях, те все още се караха.
— Чудно нещо — каза надзирателят на работниците в леярната. — Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше и мъртвото лястовиче.
— Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града — каза Бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
— Правилно си избрал — рече Бог, — защото в моята райска градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливият принц ще ме възхвалява в златния ми град.