— Ако го бях оставила при Филомена в Джърси, сега щеше да е жив.
Отхвърляше един от най-гордите си спомени и все пак продължаваше да живее ден след ден с пламенна вяра в щастието.
И защо не? Никога светът не се беше отнасял така добре със семейство Анджелуци-Корбо. Джино изкарваше куп пари на железницата. Сал беше блестящ в гимназията и със сигурност щеше да иде в колеж. Лена беше също така блестяща и щеше да стане учителка. И двамата сега работеха във фурната, продаваха хляб след училище, изкарваха добри надници, което караше Лучия Санта да тържествува заедно с Октавия над спестовните книжки в петък вечер. Лучия Санта сдържаше опасния си оптимизъм единствено с мисълта, че само след няколко месеца, точно преди Коледа, синът на пекаря Гуидо ще се уволни от казармата и ще заеме мястото на Сал и Лена във фурната. Не можеше вечно да разчита на този поток.
Даже мъжът на Октавия работеше. Горкият Норман Бърджерон беше нещастен, защото пишеше листовки за някакво учреждение — държавна служба, осигуровки и добри пари. Октавия знаеше, че е недоволен, но мислеше, че сам си е виновен. Пак можеше да си пише стиховете, когато хората в Европа престанеха да се избиват и настъпи нова Депресия.
Но най-хубавото за Лучия Санта беше, че Джино ставаше мъж, част от истинския свят. Вече нямаше нужда да се кара с него, почти му беше простила всичко, което я бе накарал да изстрада. Даже бе станал по-сериозен. Възможно ли беше битките ѝ да са към своя край? Лучия Санта не го вярваше и за миг, но не позволяваше да се каже, че тя е една от онези жалки отрепки, които отказват да се радват на щастието, когато ги сполети.
Всяка вечер Джино тръгваше на работа с едно и също недоверчиво чувство. Изкачваше се с асансьора в товарното отделение, влизаше в кръга светлина с тракащите сметачни машини, като че ли сънуваше. Но постепенно започна да вярва.
От железницата му дадоха смяна от полунощ до осем сутринта и през тези часове прашната канцелария беше призрачно пълна с кантонерки, мъртви черни пишещи машини и почти невидимата телена мрежа на кабината на касиера. Обкръжен от тях, Джино тракаше цяла нощ. Беше много добър в работата си — атлетичното му телосложение и острото зрение му помагаха. Нормата беше 350 квитанции на нощ и той с лекота я преизпълняваше. Понякога му оставаше свободен час да почете, докато чака новите квитанции да дойдат от товарната рампа.
Никога не заговаряше хората, с които работеше, нито се включваше в общите им приказки. Нощният началник му даваше най-трудните квитанции, но той изобщо не възразяваше. За него нямаше значение. Дотам ненавиждаше всичко, че нямаше значение. Мразеше и сградата, и вмирисаната на плъхове канцелария. Мразеше мръсния метален допир до клавишите на пишещата машина. Мразеше да влиза в този жълт кръг светлина, който обхващаше шестимата калкуланти и началника на смяната.
Това беше чиста омраза, органична. Понякога тялото му наистина се смразяваше, косата му настръхваше, а слюнката му така горчеше в устата, че не можеше да се сдържи да не излезе от светлината до тъмните прозорци, за да гледа надолу към пленените улици, охранявани от жълтите улични лампи. Когато началникът на смяната, млад мъж на име Чарли Ламбърт, се провикваше: "Да смятаме товара, Джино", с глас, с който мъжете унижават други мъже, той никога не отговаряше, никога не се връщаше веднага към машината си. Макар да знаеше, че е нарочен от Чарли Ламбърт, не го мразеше. Изпитваше такова хладно пренебрежение, че не можеше да мисли за него като за човек и да му отвръща емоционално.
Да се трудиш само за да съществуваш, да зарежеш живота само за да живееш, беше непознато дотогава за него чувство. Но майка му го познаваше, Октавия го познаваше, баща му със сигурност го познаваше. Може би Вини е стоял до този тъмен прозорец хиляди нощи, докато самият Джино е скитал по градските улици с приятелите си или е спял безгрижно в леглото си.
Но месеците отминаваха и той все по-лесно понасяше. Не можеше да мисли само че това никога няма да свърши. Разбираше, че може да няма край.
Както подобава на майката на семейство в такива щастливи дни, Лучия Санта въртеше домакинството си като истинска господарка. Жилището беше винаги топло, независимо колко струваха въглищата и газта. Винаги имаше достатъчно спагети в тенджерата за приятели и съседи, които се отбиваха след ядене. Децата трудно си спомняха кога са ставали от масата, без да има още достатъчно кюфтета и наденица, потънали в соса, за една последна хапка. Имаше нови вилици и лъжици за неделното угощение, на което всички от семейството, женени или не, бяха длъжни да присъстват — макар че нито една друга заповед не беше изпълнявана с такава готовност.