В тази първа неделя от декември имаше специалниperanze.Най-голямото дете на Лари приемаше първо причастие и Лучия Санта правеше равиоли. Беше започнала тестото отрано и сега двете с Октавия строяха крепост от брашно на голямата квадратна дъска за точене. Счупиха дузина яйца в него и още дузина, и още, докато белите сипкави стени се сринаха в бялото море с плуващи жълтъци. Объркаха всичко на огромни ронливи топки тесто, лъскави като злато. Октавия и Лучия Санта пъшкаха от усилие, докато разточваха топките на тънки листа. Сал и Лена бъркаха в дълбока купа, пълна със сирене "Рикота", и разбиваха в бялата маслена смес пипер, сол и яйца, докато се получи божествена плънка.
Докато равиолите вряха и гъстият доматен сос къкреше, Лучия Санта слагаше табли с шунка и сирене на масата. После идваха таблите с навито говеждо, пълнено с варени яйца и лук, огромен къс свинско — тъмнокафяво, така крехко от къкренето в соса, че месото се отделяше от кокала с едно докосване на вилицата.
На вечеря Октавия бъбреше с Лари, което се случваше рядко, смееше се на неговите шеги и истории. Норман тихо сърбаше от чашата вино и приказваше с Джино за книги. Когато свършиха, Сал и Лена вдигнаха масата и започнаха да мият планината чинии.
Беше чудесна декемврийска неделя, дойдоха и гости — пекарят и Гуидо, най-сетне уволнен от армията след година служба. Ревнивият бръснар гледаше през стъклената пелена на червеното вино, инспектираше всички присъстващи глави за следи от чужди ножици. Пекарят бързо си сипа чиния топли равиоли, умираше за тях — блюдо, което онзи дракон, жена му, нямаше време да приготви, твърде заета с броенето на пари.
Дори леля Терезина Кокалити, която беше превърнала целия си живот в една тайна за своя изгода и толкова години трупаше пари от социални помощи, с четирима здравиправи работещи синове — никой не знаеше как, — дори тя си позволи да изпие повече от една чаша вино, дъвчеше хляб и наденица с пълна уста и бъбреше с Лучия Санта за хубавите дни, когато били млади в Италия и ринели тор в задния двор. Макар обикновено леля Кокалити да заключваше уста с мазолести пръсти, ако някой ѝ зададеше личен въпрос, днес тя се усмихна, когато пекарят я укори, че мами социалната служба. Станала безразсъдна и великодушна от двете чаши вино, тя разказа на присъстващите безплатно как да взимат всичко, което държавата дава, защото накрая пак ще си длъжник на проклетата държава десетократно повече, независимо дали си взимал, или не си.
Джино, отегчен от приказките, отиде да седне на пода До радиото с форма на катедрала и го включи. Искаше да чуе мача на "Джайънтс". Лучия Санта се намръщи от тази неучтивост, макар радиото да беше пуснато толкова тихо, че никой не го чуваше. Но скоро престана да му обръща внимание.
Норман Бърджерон първи забеляза нещо странно у Джино. Главата му беше наклонена близо до радиото, но той гледаше към хората в стаята. Тогава Норман видя, че Джино се взира в майка си много напрегнато. На лицето му се изписа усмивка. Усмивка, донякъде жестока. Октавия забеляза, че мъжът ѝ наблюдава Джино, и се обърна към радиото.
Тя не чуваше, но в очите на Джино имаше нещо така бляскаво живо, че се провикна:
— Джино, какво има?
Джино се извърна, за да скрие лицето си.
— Японците току-що са нападнали Съединените щати — каза той. Усили радиото и заглуши всички гласове в стаята.
Джино изчака да мине Коледа. После направо от работа един ден се записа в армията. Същия ден се обади на мъжа на Октавия в службата му и го помоли да каже на Лучия Санта къде е. Изпратиха го в учебен лагер в Калифорния, пишеше редовно и пращаше пари вкъщи. В първото си писмо обясни, че се е записал доброволец, за да отърве Сал от мобилизация по-късно, но никога повече не спомена за това.
ГЛАВА XXV
Aiuta mi! Aiuta mi!C вик за помощ срещу духовете на тримата ѝ мъртви синове, Терезина Кокалити тичаше по ръба на тротоара, тялото ѝ бе странно приведено, черните ѝ дрехи се развяваха на утринния ветрец. Когато стигна до ъгъла, се обърна и се затича обратно, като продължаваше да вика:Aiuto! Aiuto!Но при този познат вик за помощ прозорците се тръшваха над Десето авеню.
Сега жената стоеше в канавката с разтворени крака. Вдигна глава към небето и започна да обвинява всички. Говореше с вулгарния италиански на родното си село, а на слабото ѝ ястребово лице цялата вродена хитрост, лакомия и злобно лукавство бяха погълнати от скръбта.