Протегна ръка. Бебето беше плътно до стената. Извика:
— Октавия, хайде, лягай си да спиш. Късно е. Утре си на работа.
Но всъщност тя самата не можеше да заспи, ако имаше друг буден в къщата. Тогава дъщеря ѝ, разгневена, безмълвно прекоси стаята.
В тежкия летен мрак, дишайки с дъха на спящите деца, Лучия Санта премисляше живота си. Когато се омъжи повторно, първите ѝ деца тъгуваха. Знаеше, че Октавия я обвинява за краткотрайната скръб. Но как да обясниш на младата си непорочна дъщеря, че баща ѝ, съпругът, чието легло си делила, с когото си била готова да изживееш живота си, е бил човек, когото не си харесвала дори.
Той беше глава на семейството, но бе недалновиден. Престъпна беше липсата му на стремеж да се посвети на това семейство и се задоволяваше да изживява дните си в порутените бордеи на няколко преки от пристанището, където работеше. О, колко сълзи беше проляла тя заради него. Пари за храна винаги даваше, но останалите, които трябваше да пести, харчеше за вино и хазарт с приятелите си. Нито цент за нея. Беше проявил голяма шедрост, щом бе докарал Лучия Санта в новата земя, каквато си беше просякиня без зестра, и затова нямаше нужда от повече жестове. Една добрина за цял живот стига.
Лучия Санта си спомняше всичко това с лека неприязън, знаеше, че не е цялата истина. Дъщеря му го обичаше. Беше красив мъж. Хубавите му бели зъби люпеха семки и малката Октавия ги приемаше от устата му, както никога не правеше с майка си. И той обичаше дъщеря си.
Истината беше проста. Бе добър, трудолюбив, простоват любител на удоволствията. А тя изпитваше към него онова, което изпитват милиони жени към съпрузите, които не се грижат за семействата си. Мъжете, видите ли, трябвало да държат парите в къщата, да взимат решения за съдбата на децата — ама че лудост! Мъжете не разбират. И още — не са сериозни. И тя тъкмо беше започнала борбата да отнеме властта от него, както правят всички жени, когато един ужасен ден той загина.
Но тя плака. Как плака само! Мъка, примесена с ужас. Не скърбеше за изгубените устни, очи, ръце, оплакваше загубения щит срещу този чужд свят, стенеше за онзи, който вадеше хляба за децата ѝ, защитника на детето в утробата ѝ. Вдовиците като нея си скубят косите, дерат си бузите, извиват безумни вопли, трошат, блъскат и носят траур за пред света. Те са истински оплаквачки, защото истинската мъка е заредена с ужас. Те саизоставени.Влюбените пак ще се обичат.
Смъртта му беше комична гротеска. Докато разтоварваха един кораб, мостикът се откъсна високо над водата и изсипа пет души и тонове банани в речната тиня. Човешки останки и късове банани бяха погребани заедно. Не се появиха повече.
Тя дръзваше да мисли дори, че мъртъв той им беше дал повече, отколкото жив. Години по-късно нощем си припомняше младите години с тъжна усмивка. Как щеше да приеме подобни мисли на младини. Но съдът присъди на всяко от децата по хиляда долара — дори на още неродения, но ясно забележим Винсент. Парите бяха под попечителство, защото в Америка хората бяха мъдри — даже родителите не получаваха парите на децата си. Тя лично получи три хиляди долара, за които никой на улицата не знаеше, освен леля Луче и Октавия. Така че не всичко беше напразно.
Не ѝ се говореше, не ѝ се мислеше дори сега за онези месеци с детето в корема. Дете, чийто баща беше умрял, преди то да се роди, все едно дете на демон. Дори сега я връхлиташе ужасен, суеверен страх. Дори сега, след тринайсет години, сълзите напираха под клепачите. Плачеше за себе си тогава, за нероденото дете, но не и за смъртта на съпруга си. Дъщеря ѝ Октавия нито можеше да знае, нито да разбере.
А после — най-големият позор. Едва година след смъртта на съпруга ѝ, шест месеца след раждането на сина на същия този мъртъв съпруг, тя — голяма жена — за първи път в живота си се влюби в мъж — мъжът, който щеше да стане вторият ѝ съпруг. Любов. Не беше това духовната любов на младите момичета и свещениците, не беше увлечението по героите в романите, което може да се обясни на едно младо момиче. Не. Любовта беше дума за пареща плът, тръпнещи слабини, трескави очи и страни. Любовта беше усещане за набъбнала, гъбеста плът. Ах, каква лудост, какво безумие за майка с деца. Слава на Иисуса Христа в небесата, че и това вече отмина.
И за какво? Франк Корбо беше 35-годишен, ерген. Строен, жилав, със сини очи. Смятаха го за чудноват, че не се е оженил дотогава, чудноват със своята сдържаност, мълчалива природа и самотна гордост. Онази гордост, така смехотворна у хората, безпомощни пред обществото и съдбата. Докато търсеха мъж за вдовицата, който да може да храни четири гладни гърла, съседите решиха, че тъкмо той е способен на всякакво неблагоразумие и е чудесен кандидат. Работеше неотстъпно в сутрешните смени на железницата и следобедът му беше свободен за ухажване. Не можеше да има никакъв скандал.