Той се овладя. Повече не допусна да се размекне. Намери убежище в самотата и тежкия труд. Знаеше, че нищо не го грози, стига да не обвързва чувствата си с други хора, както нещо неподвижно е защитено донякъде от преминаващите опасности. Но тази любов, която го върна към живота, го върна и към опасността и може би точно това усещане, животинско, по-скоро доловено, отколкото осъзнато, го направи така слаб в онзи неделен следобед.
А сега, след дванайсет години съвместен живот, съпругът ѝ беше толкова потаен пред нея, колкото и пред другите.
Някой влезе през вратата. Разшета се в кухнята. Но стъпките отново заглъхнаха по стълбището. По някакъв свой тайнствен повод съпругът ѝ отново излезе на улицата.
Нощ. Нощ. Тя желаеше мъжа си в леглото. Желаеше големия си син вкъщи. Искаше всички да спят, под закрилата на замъка квартира, четири етажа над земята, защитени с тухли, бетон и желязо от света. Искаше всички да спят, да спят в мрака, защитени от живота, за да не бъде вечно нащрек, да може и тя да потъне в сън.
Въздъхна. Нямаше изход. Утре трябваше да се скара с Франк, за да задържи работата си като чистач. Трябваше да оправи бъркотията с Ле Чинглата, дрешките за децата, печката, за да свари сапуна за пране. Заслуша се в дишането на спящите около себе си — Лена в нейното легло, трите момчета в стаята, отделена само с един проход, Октавия в своята стая, с отворена врата да влиза въздух. Дъхът на Лучия Санта започна да следва техните дълбоки вдишвания и издишвания и най-сетне тя заспа.
Октавия се протегна на тясното легло. Обличаше силоновия си комбинезон вместо нощница. Стаичката не побираше други мебели освен малка масичка и стол, но имаше врата, която можеше да затваря.
Беше твърде неспокойна и твърда млада, за да спи. Мечтаеше. Мечтаеше за истинския си баща.
Как го обичаше само и как му се сърдеше, че се уби и я остави, без да има кого да обича. Всеки ден го посрещаше пред сградата и целуваше мръсното му брадясало лице, а черната му четина беше толкова твърда, че я драскаше по устните. Носеше му празната кутия за храна по стълбите и понякога му измъкваше зловещата стоманена докерска кука.
А после, вкъщи, му слагаше масата, грижливо подбираше вилицата с най-прави зъби, най-острия нож, малката му чашка за вино, която беше така лъсната, че блестеше като диамант. Суетеше се, докато Лучия Санта, загубила търпение, я пропъждаше с плесник от масата, за да може да сервира храната. А Лари седеше на високото си столче и не можеше да се намеси.
Дори сега, след толкова години, докато чакаше съня, сякаш плачеше наум: "Защо не внимаваше повече?" Караше му се заради тази греховна смърт, повтаряше думите на майка си, която понякога казваше: "Той не мислеше за семейството си. Не мислеше за парите си. Не мислеше за живота си. Във всичко беше лекомислен."
Смъртта на баща ѝ доведе кльощавия синеок непознат с косото, неугледно лице. Вторият съпруг, пастрокът. Дори като малка не го харесваше, приемаше подаръците му с недоверие, държеше Лари за ръка, криеше се зад гърба на майка си, докато той търпеливо я намираше. Веднъж протегна ласкаво ръка, но тя се сви като животинче. Лари беше любимецът, докато се появиха неговите деца. От самото начало, кой знае защо, той не обичаше Винсент, мръсникът долен — омразен, омразен.
Но дори сега Октавия не можеше да вини майка си, че се е омъжила, не можеше да мрази майка си, че ѝ донесе толкова мъка. Тя знаеше защо майка ѝ се омъжи за този зъл човек. Знаеше.
Беше един от най-тежките мигове в живота на Лучия Санта и най-много беди след смъртта на съпруга ѝ дойдоха от приятели, роднини и съседи.
Всички те до един преследваха Лучия Санта да повери новородения Винсент на грижите на една богата братовчедка, Филомена, в Ню Джърси. Само за малко, докато майката си върне силите. "Каква радост за бездетното семейство. Пък и на нея може да се вярва, на Филомена, тя ти е първа братовчедка от Италия. Детето ще бъде добре. А богатият мъж на Филомена тогава твърдо ще склони да стане кръстник и ще осигури бъдещето на детето." И как говореха само, с най-искрена жал, с нежност: "А и ти, Лучия Санта, всички се тревожат за теб. Колко си крехка. Още не си се съвзела след раждането. Още скърбиш за мъжа си, а и адвокатите те разкъсаха за обезщетението. Трябва да си починеш. Погрижи се за себе си, заради децата. Ами ако вземеш, че умреш?" Не, не им стигаха заплахите. "Децата ти ще погинат или ще идат в сиропиталище. Ще ги върнат на дядо им и баба им в Италия. Пази си живота, единствената закрила на децата ти." И продължаваха все в този дух. А детето ще се върне след няколко месеца, не, след месец, няколко седмици даже. Кой знае? А Филомена ще идва в неделя, мъжът ѝ караForda.Ще я водят в хубавата им къща в Джърси да вижда малкия Винченцо. Тя ще бъде тачен гост. А другите ѝ деца ще си играят сред природата на чист въздух.Лалалала.