Тишината я плашеше. Сякаш къщата беше опустяла. Лучия Санта премаля от страх. И тогава чу как отвътре нейното дете заплака и се засрами от ужасните си, глупави подозрения. Търпение. Но детският плач прерасна в писъци на ужас. Причерня ѝ. Натисна вратата, влезе в антрето, после нагоре по стълбите и страшните писъци я отведоха в детската стая.
Колко хубава беше тя. Най-хубавата стая, която Винченцо можеше да има. Цялата в синьо, със сини завеси, синя люлка, бяло плюшено конче на малко синьо писалище. И в тази хубава стаичка синът ѝ лежеше напикан до ушите. Нямаше кой да го преповие, нямаше кой да укроти тези кански писъци.
Лучия Санта го взе на ръце. Когато усети топчицата плът, топла и напоена със собствената си урина, когато видя намръщеното розово личице и гарвановочерната косица, се изпълни с дива, възторжена радост — съзнанието, че само смъртта може да отдели това дете от нея Огледа хубавата стаичка с безмълвен животински гняв, забеляза че всичко е правено за дълго време. После отвори едно чекмедже в писалището и намери някакви дрешки да преоблече бебето. В това време Филомена влетя в стаята.
И тогава каква драма се разигра! Лучия Санта обвини другата в безсърдечие. Да остави детето само! Филомена запротестира. Тя излязла само да помогне на съпруга си да отвори магазина. Нямало я петнайсет минути, не, десет. Каква ужасна, нещастна случайност. А самата Лучия Санта не оставяла ли понякога бебето само? Бедняците невинаги могат да бъдат толкова грижовни, колкото им се иска (как изсумтя Лучия Санта, когато Филомена причисли и себе си към бедняците). Техните бебета трябвало да бъдат оставяни да реват.
Майката беше заслепена, заслепена от мъчителен, безнадежден гняв и не можеше да говори смислено. Когато детето ѝ оставаше да реве вкъщи, негова плът и кръв после се притичваше на помощ. Но какво ще си помисли бебето, ако остане самичко и се появи някаква непозната? Само че Лучия Санта отвърна просто:
— Не, явно е, че щом не е от твоята кръв, ти не се интересуваш от него. Върви да помагаш в магазина. Аз ще си взема детето у дома.
Филомена изгуби самообладание. Каквато си беше устата, извика:
— Ами уговорката ни? Какво ще кажат приятелите ми. Че не мога да се грижа за твоето дете? Ами всичко това, дето го накупих? Колко пари хвърлих на вятъра? — И продължи лукаво: — И двете знаем, че някои неща се подразбираха.
— Какво? Какво? — извика Лучия Санта. И всичко се изясни.
Имало коварен замисъл да се стори добрина. Всички съседи уверили Филомена, че след време безпомощната вдовица, принудена сама да работи за хляба на децата си, постепенно ще изостави всякакви претенции към мъжката си рожба и ще позволи на Филомена да осинови бебето. Били предпазливи, потайни, но дали да се разбере, че Лучия Санта дори разчитала на такъв щастлив обрат. Естествено, нищо не можело да се каже направо. Биха се засегнали тънки струни. Лучия Санта я прекъсна с див смях.
Филомена запя друга песен. Виж какви нови дрешки, каква хубава стая. Той ще бъде единствено дете. Ще има всичко, щастливо детство, университет, ще стане адвокат, доктор, даже професор. Неща, които Лучия Санта не може и да мечтае да му осигури. Каква е тя? Няма пари. Цял живот ще замесва хляба си с кал.
Лучия Санта слушаше поразена, втрещена. Когато Филомена каза. "Хайде, ясно ти беше защо ще ти пращам пари всяка седмица'", майката изви глава назад като змия и се изплю с всичка сила в лицето на по-възрастната жена. После, с детето на ръце, избяга от къщата. Филомена се затича след нея с ругатни.
Това беше краят на историята, както я разказваха. Вече със смях. Но Октавия помнеше ясно онази част, която се премълчаваше: как майка ѝ пристигна у дома с малкия Винсент до гърдите си.
Тя влезе в къщата разтреперана от студ, палтото ѝ беше увито около спящото бебе. Бледата ѝ кожа беше почерняла от гняв, ярост, отчаяние. Тресеше я. Леля Луче каза:
— Ела. Кафето е готово. Седни. Октавия, чашите.
Малкият Винсент заплака. Лучия Санта се опита да го успокои, но виковете ставаха все по-силни. Майката, побесняла от чувство за вина, направи драматичен жест, сякаш мяташе бебето някъде, и каза на леля Луче:
— Ето, дръж го.
Старицата започна да му гука с дрезгав глас.
Майката седна на кръглата кухненска маса. Подпря главата си с ръка и скри лицето си. Когато Октавия дойде с чашките, каза, като още криеше лицето си:
— Виж. Едно момиченце знаеше истината, а ние се смеехме.
Погали дъщеря си, но омразата струеше от пръстите ѝ и те причиняваха болка на крехката плът.