— За в бъдеще слушай децата. А ние, старите, сме зверове. Зверове.
— Ах — промълви леля Луче, — кафе. Горещо кафенце Успокой се.
Бебето продължи да хленчи.
Майката седеше неподвижно. Октавия виждаше как ужасната омраза към света, към съдбата, я правеше неспособна да говори. Бледата кожа на Лучия Санта отново потъмня и тя спря сълзите, като притисна очите си с пръсти.
Леля Луче, твърде уплашена, за да говори на майката, се скара на малкия.
— Хайде, плачи — каза тя. — Хубаво ти е, а? Лесно ти е на теб. Имаш право. Ама колко хубаво плачеш. По-силно, по-силно.
В този момент детето се успокои, усмихна се на това беззъбо, набръчкано лице, което се отразяваше в неговото от другата страна на времето.
Старицата извика с престорено сърдит глас:
— Толкова бързо ли свърши? Хайде де. Реви. — Залюля го леко, но Винсент се засмя, сякаш беззъбите му венци се подиграваха на нейните.
Тогава старата жена каза бавно, с тъжен, напевен глас:
— Miserabile, miserabile.Баща ти умря, преди да се родиш.
При тези думи майката изгуби самообладание. Заби нокти дълбоко в кожата на лицето си и сълзите се смесиха с кръвта от двете дълги резки, които остави на бузите си. Старицата изписка:
— Стига, Лучия, пийни малко кафе.
Не получи отговор. След доста време майката вдигна тъмното си лице. Протегна облечената си в черно ръка към мръсния таван и каза с убийствено откровен глас, изпълнен с яд и омраза:
— Проклинам Господ.
Пленена от този миг на сатанинска гордост, Октавия обикна майка си. Но дори сега, след толкова години, тя си припомняше със срам последвалата сцена. Лучия Санта бе изгубила всякакво достойнство. Тя кълнеше. Леля Луче я прекъсна:
— Шшшт! Малкото момиче те слуша.
Но майката изскочи от апартамента и се спусна надолу по стълбите, като викаше неприлични думи на добрите съседи. Те незабавно заключваха вратите, по които тя удряше Крещеше им на италиански:
— Приятели. Курви. Детеубийци.
Тичаше нагоре-надолу по стълбите и от устата ѝ се сипеха мръсотии, които никога не бе допускала, че знае — че невидимите ѝ слушатели ще ядат шкембетата на своите родители, че са извършили най-мерзките животински деяния. Беше бясна. Леля Луче остави Винсент в ръцете на Октавия и слезе по стълбите. Хвана Лучия Санта за дългата черна коса и я довлече обратно вкъщи. И макар че младата жена беше много по-силна, тя се остави да стене от болка и се свлече безпомощна до масата.
Скоро след това изпи едно кафе, успокои се и дойде на себе си. Имаше толкова работа да се върши. Погали Октавия и промълви:
— А ти откъде разбра? Едно дете да схване такова зло?
И въпреки това, когато Октавия я помоли да не се омъжва повторно с думите: "Спомняш ли си как познах, че Филомена ще открадне Вини?", майка ѝ само се засмя. После спря да се смее и каза:
— Не се бой. Аз съм ти майка. Никой не може да посегне на децата ми. Не и докато съм жива.
Майка ѝ държеше везните на властта и правосъдието. Семейството няма никога да бъде осквернено. Защитена, неуязвима, Октавия заспа, като последният образ още потрепваше пред очите ѝ: майка ѝ с малкия Винсент на ръце се връщаше от Филомена разгневена, възторжена и все пак гузна от срам, че изобщо го е дала.
Лари Анджелуци (само майка му го наричаше Лоренцо) се чувстваше като зрял мъж на седемнайсет години. И с право. Беше широкоплещест, среден на ръст. с едри, мускулести ръце.
Тринайсетгодишен напусна училище, за да кара коня и каруцата на уестсайдската пералня. Носеше пълна отговорност за събирането на парите, грижите за коня и добрата воля на клиентите. Качваше тежките чували с пране до четвъртия етаж, без да се задъхва. Всички му даваха поне шестнайсет години. А омъжените жени, чиито съпрузи бяха на работа, му се радваха.
Изгуби девствеността си при една от онези доставки, весело, доброжелателно, както винаги дружелюбен, сякаш нищо не е станало: още една малка подробност от работата, подобно на смазването на каруцата — полузадължение, полуудоволствие, защото жените не бяха млади.
Работата на фенерджия, язденето на коня и воденето на влака по градските улици допадаше на героичната му природа. Пък и парите бяха добри, работата — лесна, а повишението до спирач или стрелочник възможно — това бяха отлични професии за цял живот. Лари беше амбициозен. Искаше да бъде шеф.
Той вече притежаваше зрелия чар на роден прелъстител. Зъбите му блестяха бисернобели, когато се усмихваше. Имаше силни, тежки, правилни черти, смолисточерна коса и дълги черни вежди и мигли. Беше дружелюбен по природа, винаги предполагаше, че хората го приемат с добро.