— Разбира се, че го е мислел — каза Йов. — И тогава Господ му пратил много късмет, за да го възнагради за вярата. Баща ми казва, че Йов е бил първият чист баптист. Затова чистите баптисти ще бъдат спасени, когато дойде свършекът на света, и всички, които не ни слушат, ще бъдат погребани за милион години. И повече. А вие двамата по-добре престанете да играете карти и да кълнете.
Но тъй като пред себе си виждаше само едно откачено хлапе, Джино цепи картите, направи розетка и ги остави да се подредят. Йов гледаше, увлечен от майсторството му. Джино го погледна и каза:
— Искаш ли да опиташ? — И прехвърли тестето в ръцете на Йов. Момчето се опита да разбърка картите, но те се разпиляха по пода. То ги събра и опита отново със сериозно и целенасочено изражение. Изведнъж огромна сянка падна в стаята. Госпожа Колучи ги гледаше. Не я бяха чули да идва по коридора.
Вини и Джино бяха поразени от красотата ѝ. Зяпаха я. Тя изгледа сина си от горе до долу много хладно, с вдигната вежда.
Йов запелтечи:
— Майко, аз не играех. Джино само ми показваше как да бъркам. Аз само ги гледах как играят.
Джино потвърди любезно:
— Не лъже, госпожо Колучи, само гледаше. Повярвайте — каза с огромно учудване, — не искаше да играе, каквото и да му говорех.
Госпожа Колучи се усмихна и рече:
— Аз знам, че синът ми никога не ме лъже, Джино. Но докосването на картите е начало. Баща му много ще се сърди.
Джино ѝ се усмихна затворнически.
— Няма нужда да казвате на баща му.
Госпожа Колучи студено отговори:
— Разбира се, че няма да му кажа. Но Йов със сигурност ще му каже.
Джино беше изненадан и погледна Йов въпросително. Госпожа Колучи продължи с по-спокоен глас:
— Господин Колучи е главата на нашия дом, както Господ царува над света. Ти нали нямаш тайни от Господ, Джино?
Джино я погледна замислено.
Вини сърдито бъркаше картите. Ядосваше се, че Джино не разбира тези хора, че се държи, сякаш го обичат, че се заблуждава от добрите им обноски. Той забеляза на хубавото лице на госпожа Колучи погнуса от тяхната игра на карти, сякаш ги беше сварила да вършат нещо срамно, за което дори не се говореше.
— Стига си се бъркал, Джино — каза той. Раздаде нова ръка.
Джино, заинтригуван от нещо, което не можеше да разбере, попита Йов:
— Наистина ли ще кажеш на баща си? Без майтап? Ако ти не му кажеш, и майка ти няма да му каже. Нали, госпожо Колучи?
На лицето на жената се изписа органично отвращение, но тя не отрони дума.
Йов не отговори, ала от очите му бликнаха сълзи. Джино беше втрещен. Каза:
— Ще кажа на баща ти, че съм ти напъхал картите в ръцете. Така си и беше. Нали, Вин? Хайде, стига, ще му кажа.
Госпожа Колучи отсече:
— Баща му ще повярва на всичко, което Йов му каже. Лека нощ, деца. Кажи лека нощ на приятелите си, Йов.
Йов не каза нищо и двамата тръгнаха към кухнята.
Двамата братя нямаха вече желание за карти. Джино отиде до единия прозорец, отвори го и седна на перваза. Винсент отиде до другия и направи същото.
Депото тънеше в мрак, с изключение на фара на един от работещите черни, невидими локомотиви, който триеше стомана о стомана. Даже река Хъдсън беше почти синьо-черна под бледата есенна луна, а острите върхове на Палисейдс бяха като мрачни планини отзад.
Десето авеню под прозореца беше застинало и тъмно, очистено от миризмите и хората от студения октомврийски нощен вятър. Само на ъгъла на 31-ва улица имаше живот, гореше голям огън, около който се мотаеха някакви недорасли момчетии.
Джино и Винсент видяха как баща им излиза от сградата със семейство Колучи. Изпращаше ги до трамвая на Девето авеню. Гледаха, докато се върна. Видяха го как застана до кладата и продължително се загледа в пламъците. Не го изпускаха от очи. Накрая той тръгна по авенюто и влезе вкъщи.
Джино и Винсент слязоха от прозорците. Разпънаха леглото си и го оправиха. Вини си облече пижамата от село. Докато го гледаше, Джино каза:
— Този Йов, добро дете е, ама има късмет, че не живее в нашата махала.
Господин Колучи не беше само по приказките, той действаше. Франк Корбо постъпи във фабриката на Рункел още следващата седмица и всяко негово връщане беше радост за децата. От дрехите му и от него се носеше дъх на какао. Винаги носеше голям, назъбен къс шоколад в джоба. Беше истински шоколад, много по-вкусен от онзи в сладкарницата. Джино трябваше да го раздели между децата. Той го нарязваше с нож, даваше половината на Вини и другата на себе си. После всеки връчваше по едно парче на Сал и на малката Лена. Джино винаги си представяше баща си да работи на огромна шоколадова скала, която разбиваше на парченца с търнокоп.