Ах, тези млади съпруги, тези млади майки, всички други млади италианки в чуждата страна. Какви дружки бяха. Как тичаха една при друга, от квартира на квартира, от къща на къща."СагаЛучия Санта, ето, да опитате нещо специално" — дъска с нарязана прясна наденица, великденска баница с грухано жито и извара и хрупкава яйчена заливка или тумбести равиоли за имен ден със специален сос от месо и домати. Колко ласкателства, колко похвали, кафета, уверения и обещания да станат кръстници на новото бебе. Но след нещастието, след жалейките и съболезнованията, светът показа истинското си лице на Лучия Санта.
Поздравите охладняха, вратите се затвориха, бъдещите кръстници изчезнаха. Кой ще дружи с млада, здрава вдовица? На мъжете са им слаби ангелите, ще тръгнат да помагат. В квартала животът е затворен, млада жена без мъж е опасна. Ще смуче пари и продукти, както пиявиците смучат кръв. Те не бяха злобни, бедността ги беше направила пестеливи. Лесно е човек да им се присмива, ако не разбира корените на техния страх.
Но една приятелка ѝ остана докрай. Леля Луче, стара, бездетна вдовица, идваше да помага, стана кръстница на Винченцо, който се роди без баща, а и купи на кръщелника си прекрасен златен часовник, така че Лучия Санта можеше да ходи с гордо вдигната глава, защото такъв великолепен подарък беше знак за уважение и доверие. Но леля Луче беше единствената и когато траурът изтече, Лучия Санта видя света с други, помъдрели очи.
Времето излекува раните и всички отново бяха приятели. А може би — кой знае — младата вдовица беше твърде строга в преценките си, защото същите тези съседи — вярно, за свое добро — ѝ помогнаха да си намери втори съпруг, който да храни и облича децата ѝ. Ожениха се в църква. Същите тези съседи ѝ устроиха славно сватбено тържество. Но Лучия Санта никога вече не позволи на света да я мами.
И така, в тази тежка лятна нощ, когато децата от първия ѝ брак бяха вече големи, а и от втория не бяха малки, с изключение на Лена, когато имаше и малко спестявания в пощенския клон, сега, след двайсет години мъки и страдания, Лучия Санта Анджелуци-Корбо се намираше на онова малко хълмче на благоденствието, което бедняците достигат. Достигат го с такива усилия, та вярват, че са спечелили битката и без големи грижи животът им е осигурен. Тя вече беше изживяла своя, историята свърши.
Достатъчно. Леля Луче дойде и затвори кръга. Лучия Санта се заслуша, готова да се включи в пороя на клюките. Но тогава видя как дъщеря ѝ Октавия се задава от ъгъла на 30-а улица, покрай пекаря с неговата червена стъклена кутия с пица и светли тенекиени кутии със замразена лимонада. За миг Лучия Санта изгуби дъщеря си от очи, заслепена от дървената табла на хлебаря, в която се червенееха дребни медни монети, а петачета и десетачета блещукаха като сребърни рибки. Изпита кратък пристъп на гняв, че никога не е притежавала такова съкровище и че съдбата е била толкова щедра към грозния пекар. Тогава видя жената на пекаря — стара, мустаката, вече неспособна да ражда — как пази дървената табла с мед и сребро, а набръчканите ѝ люспести драконови очи мятаха пламъци в лятната нощ.
Лучия Санта усети как Октавия сяда до нея на табуретката, бедрата им се докоснаха. Това винаги дразнеше майката, но дъщеря ѝ щеше да се обиди, ако се премести, затова го понесе. Като видя дъщеря си толкова хубава, облечена по американски, тя хвърли на старицата леля Луче горда, но и леко подигравателна усмивка. Октавия, която чинно мълчеше и внимаваше, видя усмивката и схвана подтекста ѝ, но за пореден път се учуди на майчиния нрав.
Сякаш майка ѝ разбираше, че Октавия иска да бъде всичко онова, което тези жени не бяха! С лекомислената и прозрачна находчивост на младите, тя носеше сивосинкав костюм, който прикриваше бюста ѝ и изправяше закръглените ѝ бедра. Носеше бели ръкавици като учителката от гимназията. Веждите ѝ бяха гъсти и черни, нарочно неоскубани. Безнадеждно свиваше пълните си червени устни с въображаема строгост, а очите ѝ бяха кротки и сериозни — всичко това трябваше да прикрие бездънната страст, която погубваше всички тези жени около нея. Защото Октавия смяташе, че задоволяването на страшната тъмна нужда убива всички останали нужди, и изпитваше боязлива жал към тези жени, оковани в безрадостно робство от децата и неясните удоволствия на брачното ложе.
Но това нямаше да сполетинея.Тя седеше с наведена глава и слушаше, като Юда — преструваше се на една от верните и преданите, но замисляше измяна и бягство.
Тъй като около нея сега имаше само жени, Октавия си съблече сакото. Бялата блуза с тънката червена връзка беше по-съблазнителна, отколкото предполагаше. Нищо не можеше да прикрие закръглената пълнота на бюста ѝ. Чувственото лице, короната от синкавочерни къдрици и букли, огромните влажни очи — всичко това се присмиваше на строгите дрехи. Дори да искаше, не би могла да бъде по-предизвикателна, отколкото беше в своята невинност.