Бащата беше покръстен в новата вяра на Великден. Всяка вечер ходеше при семейство Колучи за уроци по четене, а после в сектата за служба и още уроци. Понякога караше Джино да му чете от Библията, но момчето постоянно се опъваше. Четеше лошо и с явно недоволство, особено любимите пасажи на баща си, в които човек е заставен от гневния и отмъстителен Бог да отговаря за делата си. Джино ги сричаше с такъв глас, дотам незаинтересуван и отегчен, че само дразнеше баща си. Един ден Франк Корбо му каза кротко и с усмивка:
— Animale!Ти не вярваш ли в Бога? Не те ли е страх, че ще умреш и ще идеш в ада?
Джино беше изненадан и объркан.
— Аз приех причастието — каза той. Баща му го погледна, сви рамене и повече не го накара да му чете.
Следващите два месеца всичко вървеше гладко. Нямаше спорове.
Но тогава Лучия Санта, като гледаше съпруга си толкова здрав, работещ, спокоен, вежлив, реши, че няма причина да не бъде още по-добре. Оплака се, че постоянно го няма вкъщи, че децата му не го виждат, че не я води на гости при роднините. Бащата сякаш очакваше този упрек, сякаш новата роля не му доставяше пълно удоволствие. Избухна скандал, той я удари, имаше ревове и писъци. Октавия заплаши баща си с кухненския нож. Беше както едно време. Бащата излезе от къщи и не се върна до другата сутрин.
Постепенно той се промени. Вече не ходеше толкова често в сектата. Много вечери се връщаше направо вкъщи и си лягаше, без да яде. Лежеше и гледаше в тавана, без да спи, без да говори. Лучия Санта му носеше топло ядене, той понякога се хранеше, понякога го блъскаше от ръцете ѝ и изцапваше чаршафите. И после не ѝ позволяваше да ги смени за тази нощ.
За малко заспиваше, после се будеше посред нощ, стенеше и се въртеше. Имаше ужасни болки в главата и Лучия Санта мажеше слепоочията му със спирт. Въпреки това на сутринта беше достатъчно добре, за да ходи във фабриката. Нищо не го възпираше от работата му.
Тази зима нощите бяха кошмарни. Виковете на бащата будеха бебето. Джино, Винсент и Сал се гушеха един в друг, Джино и Винсент бяха любопитни и кротки, но Сал трепереше от страх. Октавия се будеше и лежеше в леглото бясна от търпимостта на майка си към бащата. Лари пропускаше всичко, защото работеше нощем и се връщаше едва рано сутрин.
Бащата ставаше все по-зле. Будеше се посред нощ и кълнеше жена си, първо в бавен, после в по-оживен ритъм — ритъма на Библията. Всички спяха, къщата беше тъмна и изведнъж от непрогледния мрак гласът на бащата изпълваше жилището, тръпнещ, жив. "Курва… Кучка… Мръсна, гадна, долна, лъжлива никаквица…" После с по-висок тон и по-бързо: "Изчадие адово, дете на блудница, майка на блудница." Накрая идваше порой мръсотии, който завършваше с дълбок болезнен стон и ужасяващ вик за помощ: "Иисусе, Иисусе, помогни ми, помогни ми!"
Всички бяха будни, уплашени, седяха на леглата и чакаха, без да знаят какво да правят. Майката успокояваше мъжа си, говореше с нисък глас, молеше му се да мълчи, за да могат децата да спят. Мажеше слепоочията му със спирт, докато жилището се изпълваше с парещия мирис.
Октавия и Лучия Санта се караха за постъпването му в болница. Майката отказваше и да помисли за това. Октавия, уморена от безсъния и тревоги, стигаше до истерия и майка ѝ се принуждаваше да ѝ зашлеви шамар през лицето. Една нощ, когато бащата започна да стене: "Иисусе, Иисусе", иззад вратата на спалнята на Октавия долетя подигравателен стон в отговор. Когато бащата изруга на италиански, Октавия отвърна с крясък, подражаваше на диалекта му, а мръсните думи на чуждия език, писък в мрака, бяха по-поразяващи от ругатните на бащата. Сал и малката Лена заплакаха. Вини и Джино седяха на ръба на леглото, вцепенени от съня и уплахата. Лучия Санта заблъска по вратата на дъщеря си, молеше я да престане. Но Октавия не се владееше и баща ѝ млъкна пръв.
На следващата сутрин той не отиде на работа. Лучия Санта го остави да си почине, докато изпращаше децата на училище. После донесе на мъжа си закуска.
Беше скован като дърво. Очите му гледаха пусто към тавана. Когато го разтърси, той заговори с глух глас:
— Аз съм умрял, не им давай да ме погребат без дрехи. Обуйте ми хубавите обувки. Господ ме повика. Аз съм умрял.
Майката беше толкова уплашена, че пипна крайниците му. Бяха леденостудени и сковани. Тогава бащата започна да вика: "Иисусе, Иисусе. Милост.Aiuto, aiuto."
Тя се опита да го хване за ръка.
— Франк, нека извикам доктора — каза. — Ти си болен, Франк.
Бащата се ядоса, колкото един мъртвец може да се ядоса. С глухи, заплашителни нотки той отговори: