ГЛАВА VII
Докторът беше син на хазаина, който притежаваше много от сградите на Десето авеню. Баща му, италиански селянин, не се беше мъчил и потил, не беше напуснал родината си, не беше изстисквал всеки цент от сънародниците си наематели, не беше вечерялpastaиfagioliчетири пъти в седмицата, за да стане синът му самарянин. Доктор Силвио Барбато беше млад, но не хранеше никакви илюзии относно Хипократовата клетва. Твърде много уважаваше баща си, а и сам беше достатъчно умен, за да не изпада в сантименталности към тези италианци от Юга, които живееха като плъхове край западния градски вал. Но все пак беше и достатъчно млад, за да не възприема страданието като нещо нормално. Съжалението у него все още не беше изцедено.
Той познаваше Лучия Санта. Като момче, преди баща му да забогатее, живееше на Десето авеню и ѝ отдаваше уважението, дължимо на по-възрастна жена. Тогава живееше както тя сега, със спагети в четвъртък и събота,pastaиfagioliвъв вторник, сряда, петък и събота иscarolaв понеделник за прочистване на стомаха. Не можеше да не ѝ се чуди и да се държи напълно професионално. Но колкото пъти влезеше в такова жилище, той благославяше баща си.
Беше успял да избяга. Баща му беше достатъчно хитър да го направи лекар. Хората винаги се разболяват, винаги щеше да има болници, работа не липсваше. Въздухът гъмжеше от бацили, в добри или лоши времена. Някои успяваха за малко да се спасят, но пък оставаше дългият път към смъртта. Всички живи имаха пари, които намираха начин да стигнат до джоба на доктора.
Седна да изпие едно кафе. Беше длъжен, иначе нямаше да го викат друг път. Хладилникът в антрето сигурно бе пълен с хлебарки. Дъщерята — как ѝ беше името? — бе достатъчно голяма да работи и бе така развита, че сватбата беше наложителна, иначе щеше да загази. Пълно беше с хора, които обясняваха нещо за пациента. Семейните приятели и съветници се бяха събрали — най-досадното нещо за лекарите. Най-зле беше с бабичките.
Най-сетне видя болния, който лежеше в леглото. Изглеждаше спокоен. Доктор Барбато напипа пулса, премери кръвното. Беше достатъчно. Зад спокойното, строго лице сигурно се криеше непоносимо напрежение. От други лекари беше чувал за подобни случаи. Винаги мъжете се превиваха под изкушенията на новата земя, никога жените. Имаше много италианци, които бяха изгубили разсъдъка си и стигаха до лудницата, сякаш с напускането на родината си бяха изтръгнали някакъв жизненоважен корен от главите си.
Доктор Барбато знаеше какво да направи. Франк Корбо трябваше да постъпи в болница, да си даде дълга почивка, да стои далеч от напреженията. Но този мъж трябваше да работи, имаше деца да храни. Налагаше се да рискуват. Доктор Барбато продължи прегледа. Като дръпна чаршафа, беше поразен от гледката на два страховито деформирани крака и изпита почти суеверен страх.
— Как стана това? — попита на италиански. Гласът му беше вежлив, но твърд, изискващ отговор.
Бащата се повдигна на лакти и дръпна обратно чаршафа върху краката си.
— Не е ваша работа — каза. — Те не ме притесняват изобщо.
Този беше враг.
— Значи имате главоболие? — попита докторът.
— Да — каза бащата.
— Откога?
— Открай време — отговори бащата.
Нищо не можеше да се направи. Доктор Барбато написа рецепта за силно успокоително. Изчака търпеливо хонорара си, докато майката изтича до другата стая да извади пари от скривалището. Почувства се малко неудобно. Винаги се надяваше хората, които му дават пари, да са малко по-добре облечени, да имат по-хубави мебели. После забеляза радиото и угризенията му се изпариха. Щом можеха да си позволят такъв лукс, можеха да си позволят и болест.
Франк Корбо се върна на работа следващата седмица. Беше доста по-добре. Понякога нощем стенеше и ругаеше на глас, но само за няколко минути, а след полунощ винаги спеше. Но преди да изтече седмицата, един ден се върна вкъщи преди обяд. Застана на прага и каза на жена си:
— Padroneме прати вкъщи. Много съм болен и не мога да работя.
И за ужас на Лучия Санта се разплака.