Тя го сложи да седне до кухненската маса и му донесе кафе. Беше много отслабнал. Говореше, както никога не беше говорил от сватбата им насам. Попита я с уплашен глас:
— Толкова ли съм болен?Padroneказа, че много често спирам да работя и забравям машината. Че трябва да си почина и тогава да ида при него. Но аз не съм толкова болен, оздравявам, държа се. Нали е така?
Лучия Санта каза:
— Не се тревожи за работата, почини си малко. Трябва да оздравееш. Иди следобед да се разходиш, заведи Лена на чист въздух в парка.
Тя погледна наведената му глава. По-добре ли беше, или по-зле? Нищо не ѝ оставаше, освен да чака.
Когато Франк излезе с малката Лена, майката му даде долар за бонбони и пури. Знаеше, че обича да има пари в джоба и това ще го ободри. Целия следобед го нямаше и се върна чак за вечеря.
Цялото семейство се събра около масата — Октавия, Лари, Винсент, Джино и Сал. Всички знаеха, че баща им е изгубил работата си, и бяха посърнали. Но той беше спокоен и много вежлив, помагаше на жена си и скоро всички се успокоиха. Сякаш ударът от изгубената работа беше избил всички останали глупости от главата му. Разбъбриха се. Лари будалкаше момчетата, че на стената хлебарките играят бейзбол, и когато Сал и Джино се обръщаха да погледнат, той крадеше картофи от чиниите им. Октавия хранеше малката Лена и я държеше в скута си. Вини следеше всичко. Лари не можеше да го измами. Той докосна роклята на майка си, докато минаваше да сервира, и тя му сипа първи.
Когато станаха от масата, Лучия Санта попита съпруга си дали ще ходи в църквата. Той отговори, че повече няма нужда от господин Колучи. Майката остана поразена. Възможно ли беше съпругът ѝ, който в ущърб на семейството никога не е хитрувал, да е използвал семейство Колучи само за да получи работа? Но пък тогава откъде се взе болестта? Противоречията я тормозеха.
По-късно, когато стана време за лягане, Лучия Санта седна на кухненския си стол да шие до полунощ. Вече държеше да е напълно облечена и готова, когато съпругът ѝ получи пристъп. Ако до полунощ нищо не станеше, можеше да си ляга спокойно — опасността беше отминала.
Франк Корбо я гледаше и с неговата си нежност каза:
— Върви. Върви си почини. Аз ще поостана още малко и ще си легна.
Тя разбра какво е имал предвид едва след полунощ. Вече наближаваше единайсет. Всички бяха заспали, а Лари отиде на работа. Лучия Санта почувства голям прилив на облекчение и гордост, че правилно бе преценила.
Той беше по-добре. Мъжете ги връхлитат разни такива, но им минава.
— Ще си довърша тук малко — каза тя. Докато шиеше, той пушеше пура. Наля ѝ чаша вино, даже сипа една и на себе си, макар това да беше против вярата на Колучи. Минаваше полунощ, когато си легнаха, а малката Лена спеше между тях. Беше много тъмно, най-мрачната дълбина на нощта, когато Лучия Санта се събуди и чу как съпругът ѝ повтаря с ясен, равен глас:
— Какво търси тази кукла между нас? Бързо, преди да съм я изхвърлил през прозореца.
Лучия Санта прегърна с една ръка спящото бебе и каза тихо, напрегнато:
— Франк, какво има? Какво ти става?
Все още сънена, тя не можеше да схване. Бащата запита с нисък, заплашителен тон:
— Защо си сложила тази кукла между нас?
Лучия Санта се опита да говори тихо. Прошепна:
— Франк, Франк, това е дъщеричката ти. Събуди се, Франк.
Настъпи дълго мълчание, но Лучия Санта не посмя да заспи отново. Изведнъж цялото легло се разтресе мощно.
Той се изправи като ангел отмъстител. Светлина заля стаята и предната спалня, в която спяха децата. Баща им стоеше напълно облечен. Лицето му беше почти черно от нахлулата яростна кръв. Гласът му беше като гръм, когато извика:
— Вън от тази къща! Копелета, синове на курви и мръсници! Вън от тази къща, преди да съм ви избил до един!
Майката изскочи от леглото по нощница, грабнала бебето на ръце. Отиде в предната стая и каза на уплашените Джино и Винсент:
— Бързо, обличайте се, взимайте Салваторе и вървете при леля Луче. Бързо де.
Бащата вилнееше, псуваше, но когато видя Винсент да излиза, каза:
— Не, Винченцо може да остане. Винченцо е ангел.
Но майката изтика Винсент по коридора.
Бащата и майката бяха изправени един срещу друг.
В очите на бащата нямаше милост. Каза тихо, но с истинска омраза:
— Взимай си куклата и изчезвай от тази къща.
Лучия Санта погледна към вратата на единствената спалня — тази на Октавия.
Бащата проследи погледа ѝ. Каза:
— Не ме карай да чукам на вратата на дъщеря ти. Изхвърли я на улицата, където ѝ е мястото.
Вратата се отвори. Октавия стоеше, вече облечена, стиснала шивашката ножица в ръка. Майката каза бързо: