Десето авеню беше празно. Вятърът плющеше около линейката и полицейската кола, паркирани пред сградата. Франк Корбо се обърна към жена си на тъмната улица. Каза с нисък глас:
— Лучия Санта, пусни ме да се прибера. Не им давай да ме отведат. Ще ме убият.
Отсреща изсвири локомотив. Жената сведе глава. Пусна ръката му и се дръпна назад от него. Без предупреждение двамата санитари с бели куртки скочиха върху бащата, нахлузиха му нещо върху ръцете и къде с вдигане, къде с тикане го вкараха в линейката. Един от полицаите скочи да помогне. Не се чу звук. Бащата не извика. Имаше само размахани ръце в синьо и бяло. Майката захапа юмрука си, а Лари стоеше парализиран. Линейката замина, а другият полицай се приближи до тях.
Булото на младата зора покриваше звездите, но все още не беше светло. Лучия Санта плака на улицата, докато Лари изреждаше на полицая техните имена, имената на баща му, имената на децата и всички останали в къщата тази вечер и разказваше как е започнало всичко.
Едва на следващата неделя им разрешиха да посетят болния. Следобед Лучия Санта каза на дъщеря си:
— Мислиш ли, че трябва да го взема вкъщи? Опасно ли е според теб?
Октавия сви рамене, страхуваше се да отговори честно. Беше поразена от оптимизма на майка си.
Лари пое командването като най-възрастен мъж в семейството и заговори с мъжко презрение към женската страхливост:
— Да не искате да оставим татко да гние в "Белвю" само защото леко мръдна една вечер? Я да ходим да си го приберем. Ще се оправи, не се бойте.
Октавия каза:
— Лесно ти е на теб да се правиш на широка душа. Вечно те няма вкъщи. Гониш разни фльорци, разни тъпи малки никаквици. И докато си развяваш кончето, нас с мама ще ни заколят. А като се върнеш вкъщи, тогава ще ми съжаляваш. Само че ти ще си жив, а ние ще сме умрели. Не бъди толкова тъп, Лари.
— Ти вечно правиш от мухата слон — не отстъпваше Лари. — След като старецът опита "Белвю", вече няма да помисли да се разболява. — И продължи сериозно, без злоба: — Лошото, сестро, е, че ти никога не си го харесвала.
— Какво да му харесвам? — ядосано рече Октавия. — Нищо не е направил нито за Вини, нито за собствените си деца. Колко пъти е удрял мама? Даже веднъж я удари, докато беше бременна. Това няма да го забравя никога.
Лучия Санта ги слушаше и двамата с посърнало лице и сключени черни вежди. Споровете им бяха безсмислени детски препирни, думите им не значеха нищо за нея. Не бяха вещи в тези неща, нито емоционално, нито умствено.
Като много други, тази неграмотна, необучена селянка държеше в ръцете си живота и смъртта на хората около себе си. Всеки ден, всяка година хората обричат и предават близките си. Лучия Санта не разсъждаваше, водена от привързаност. Но любовта и съжалението имаха стойност, определена тежест в живота.
Мъжът, който беше станал баща на децата ѝ, бе я спасил от отчаяното, безпомощно вдовство, беше я събудил за удоволствието, вече нямаше истинска стойност за нея. Щеше да подпали война в семейството. Октавия може да замине, може да се омъжи нарочно рано, за да избяга от него. Той щеше да бъде пожертван в битката срещу живота. Тя имаше задължения към децата, големи и малки. Отхвърляше всяка лична любов като емоционален лукс на необременените от живота.
Но отвъд любовта имаше чест, дълг, съюз срещу света. Франк Корбо никога не беше изменял на този дълг. Просто не беше способен да го изпълни. А беше и баща на три от тези деца. Ставаше дума за кръв. В бъдеще тя ще трябва да погледне тези деца в очите. Трябва да отговаря пред тях, защото той им беше дал живот, те му бяха задължени. Зад всичко това дебнеше първичният страх на родителите от старческата участ, когато станат деца на децата си и на свой ред потърсят милост.
Джино, който през цялото време се въртеше, шаваше, караше се със Сал и Вини и привидно не обръщаше внимание на разговора, изведнъж каза на майка си:
— Татко ми намигна онази нощ.
Майката, учудена, не разбра думата "намигна". Октавия обясни.
Лучия Санта се развълнува.
— Видя ли? — каза тя. — Преструвал се е. Знаел е какво прави, но главата му е била болна и не е могъл да се сдържи.
— Така е — отсече Лари. — Видя, че Джино беше много уплашен, и затова го направи. Казах ти, че няма нищо сериозно. Малко е болен, и толкоз. Да вървим да го прибираме.