Майката каза на Октавия:
— Е, какво?
Тя вече беше решила, но искаше съгласието на дъщеря си. Октавия погледна към Джино, който обърна глава.
— Да опитаме — отвърна тя. — Ще се постарая.
Всички помогнаха на майката да се приготви. Опаковането на храната: спагети в малка купа, плодове, половин самун истински хляб. За всеки случай, ако не може да излезе точно в същия ден. Даже се шегуваха. Лучия Санта каза:
— Онази нощ, когато каза на Винченцо, че е ангел, разбрах, че е полудял.
Това беше горчива шега, която щеше да се носи през годините.
Най-сетне Лучия Санта беше готова да тръгне. Джино я попита:
— Татко наистина ли ще се върне днес?
Майката го погледна изпод вежди. В очите му имаше някакъв страх, който тя не можеше да разбере. Каза:
— Ако не днес, утре. Не бой се.
Видя безпокойството да изчезва от очите му и безрезервното му доверие я накара да изпита онова познато, топло чувство на сила и любов.
Вини чу какво каза майката на Джино и извика радостно, съучастнически:
— Ура! Ура!
Октавия рече на майка си:
— Аз ще измия децата и като ги облека, ще ги изведа пред къщи.
Лари отиваше с нея. Преди да тръгнат, каза на децата:
— Ако доведем татко днес, никой да не го закача, нека си почине. Ще правите каквото ви каже.
Като го слушаше, майката изпита огромно въодушевление. Изведнъж повярва, че всичко ще свърши добре, че онази ужасна нощ не е била толкова сериозна, колкото ѝ се струваше. Напрежението беше твърде голямо, всички бяха действали по инстинкт. Нямаше нужда нито да се вика полиция, нито линейка, нито да го откарват в болница. Но пък може да е било за добро. Сега въздухът беше чист и всички се чувстваха по-добре от това.
Стройна, в черно, сама понесла бохчата с храната, Лучия Санта тръгна към 23-та улица, където беше спирката на трамвая за "Белвю". Най-големият ѝ син я държеше под ръка като добро, примерно дете.
Лучия Санта и синът ѝ се наредиха пред препълнената рецепция и зачакаха. След доста време им казаха, че трябва да се видят с лекаря, и последваха указанията как да стигнат до кабинета му.
За тази огромна болница се говореше, че персоналът ѝ е най-добрият в света, че сестрите са по-кадърни и трудолюбиви от всички други сестри и че медицинската помощ за бедните е възможно най-добрата. Но за Лучия Санта тези неща имаха малко значение в онзи неделен следобед. На нея ѝ се струваше, че "Белвю" е ужасът на бедните, последното болезнено и срамно унижение, което понасяха от живота, преди да потеглят към смъртта. Беше пълно с утайките, с най-безпомощните сред човешкия род, най-бедните. Охтичави седяха на мрачни тераси и вдишваха пропития със сажди въздух, гледаха как каменният град отцежда отровата, разяждаща дробовете им. Слабоумни старци лежаха безпризорни, забравени от всички, освен от роднините, които идваха на посещение, носеха им да ядат и се опитваха да им вдъхнат някаква искрица надежда. В други отделения бяха онези, разсърдени от живота, от Бога, от човечеството, които бяха погълнали луга или бяха посегнали на телата си по някакъв друг ужасен начин в своя копнеж по смъртта. И сега, когато физическите страдания облекчаваха другите им мъки, те се бяха вкопчили в живота. Накрая идваше ред на онези луди, които бяха избягали от света в някаква по-ласкава тъмница.
Лучия Санта си помисли, че каквото и да говорят за това място, истината е една: това е благотворителна болница. Тя не дължеше нищо на нея и на хората като нея и нищо нямаше да получи от тях. Тъмните ѝ, покрити с плочки коридори се огласяха от хлапета, които чакаха лекарства, лечение, шевове. В едно отделение деца, осакатени от автомобили и пияни родители, се бореха за една инвалидна количка.
В някои легла бяха праведно болните — мъже, чийто труд беше давал хляба на жените и децата им, чийто страх от смъртта беше примесен с образа на безпомощните им, беззащитни семейства.
В тази болница хората носеха всеки ден храна на близките си — тенджери със спагети, кесии с портокали, кърпи, свестен сапун и чисти завивки. Това беше фабрика, в която човешките съдове се залепваха без жал, нежност и обич. Беше място, където животното се пригаждаше да носи своя товар. Място, лишено от съчувствие към ранения дух, което раздаваше оскъдна милост, но по принцип никога не подаряваше цветя. Намираше се в източния край на града, средновековно по кулообразната си структура и железни порти, символ на ада. Набожните бедняци се кръстеха, когато минаваха през тези порти, тежко болните се предаваха на смъртта.
Лучия Санта и синът ѝ откриха кабинета на лекаря и влязоха. Майката не можеше да повярва, че толкова млад мъж в бяла куртка не по мярка, държи съпруга ѝ в ръцете си. Още щом седнаха, той ѝ каза, че не може в същия ден да се види със съпруга си. Най-добре било да подпише необходимите документи.