Майката се обърна към Лари с нисък глас, на италиански:
— Кажи му за намигването.
Лекарят каза на италиански:
— Не, госпожо, вие ми кажете.
Майката беше изненадана, той толкова приличаше на американец.
Говореше италиански с езика на богатите и се отнасяше към нея с кавалерско уважение. Лучия Санта му обясни как в разгара на пристъпа през онази ужасна нощ нейният съпруг намигнал на най-големия си роден син. Да го увери, че наистина не е луд. Беше ясно, че се е поддал на слабостта и раздразнението от семейството, отчаял се е от съдбата си. Бяха бедни. Той беше много болен, за да припечелва. Понякога и това е причина мъжете да се държат странно. А и цяла зима ходи без шапка. Сигурно мозъкът му е простинал на студа. И да не забравяме, че докато копаеха новото метро на Осмо авеню, за пет минути го заровиха жив и там си удари главата.
Тя продължаваше да говори, да доказва, че болестта е физическа, външна, предмет на прости грижи, но постоянно се връщаше до намигването. Беше ги заблудил онази нощ. Всички се бяха подвели, дори лекарите.
Докторът слушаше с огромно търпение и такт, кимаше с глава, че намигването е много чудно, че студът, ударът в главата могат да бъдат причина, отронваше тук-там насърчителни думи. Майката не разбираше, че неговото търпение е израз на съжаление и състрадание. Когато тя приключи, той заговори на прекрасния си италиански и се разкри като враг.
— Госпожо — каза, — съпругът ви е много болен. Твърде болен за тази болница. Твърде болен за дома ви. Трябва да бъде изпратен другаде. Може би след година-две ще се оправи. Кой знае. Тези неща все още са загадка.
Майката рече тихо:
— Няма да подпиша нищо. Искам да видя съпруга си.
Лекарят погледна към Лари и поклати глава. Лари каза:
— Хайде, мамо, утре пак ще те доведа. Може тогава да видим татко.
Лучия Санта седеше неподвижно, вцепенена като животно. Докторът проговори с нежен, безнадежден глас:
— Госпожо, ако съпругът ви имаше треска, малария, нямаше да го пратите да работи, нямаше да го пускате на студа да се мъчи. Ако краката му бяха счупени, нямаше да го карате да ходи. За него излизането в този свят е твърде тежко. Твърде е болезнено за него. Болестта е знак, че няма да потегли към смъртта. Ще покажете повече любов към съпруга си, ако подпишете документите.
Той докосна една жълта картонена папка на бюрото си.
Майката вдигна глава и го погледна в очите. Отсече на груб италиански:
— Никога няма да подпиша.
Докторът се изчерви. После каза сериозно:
— Виждам, че носите нещо на съпруга си. Искате ли да му го предадете сама? Няма да можете да останете, но за малко ще си поговорите.
Майката на свой ред се изчерви пред тази добрина и кимна. Докторът вдигна телефона на бюрото си и се обади на някого. После стана и рече на Лучия Санта:
— Елате с мен.
Когато и Лари се надигна от стола си, докторът каза:
— Мисля, че е по-добре да изчакате майка си тук.
Лучия Санта тръгна след бялата куртка през тъмните, затворнически коридори, нагоре по стълбите, после надолу, докато накрая след много път стигнаха до врата, водеща към огромна, застлана с плочки стая, пълна с вани, някои от които бяха закрити със завеси. Тя последва доктора, който вървеше през стаята към друга врата в далечния ъгъл. Но изведнъж докторът спря до една от закритите със завеси вани. С дясната ръка я хвана здраво за лакътя, сякаш да я предпази от спъване или падане. С лявата дръпна завесата на металната шина.
Гол мъж, с вързани отстрани ръце, седеше във вана с чиста вода. Майката извика:
— Франк! — И тесният череп се обърна към нея, лицето се издължи в озъбената гримаса на ужасено диво животно, хванато в капан. Сините очи бяха като стъклени, блестяха от бездушна ярост. Не гледаха в нея, а в невидимото небе над нея. Това беше лице на безнадеждна сатанинска лудост и докторът остави завесата да падне, когато дългият, безпомощен страдалчески вик на жената привлече санитарите към тях. Кафявата кесия падна на плочките, скъса се, изцапа чорапите и обувките на Лучия Санта.
Тя отново седеше в лекарския кабинет. Лари се опитваше да спре сълзите ѝ. Но тя плачеше за себе си, че отново ще бъде вдовица, че трябва завинаги да спи сама в леглото, плачеше за другите си деца, които също остават без баща. Плачеше, че отново е победена, покорена от съдбата. Плачеше и защото за пръв път от много години беше ужасена. Обичаше един мъж, роди му деца, а после го видя не мъртъв, но с душа, изтръгната от тялото.