— Добре, добре — каза майката. — Помогни само до обяд, после ще излезеш. Яденето е почти готово.
Знаеше, че Октавия се сърди, задето са ѝ отнели последната дума, но нещата дотук вървяха толкова добре, та искаше само мир да има в семейството. За нейна изненада Джино каза троснато:
— Не съм гладен. Излизам още сега. По дяволите обядът.
Взе си бухалката за стикбол от ъгъла и се обърна да излезе. Тъкмо свари да посрещне пестника на майка си с уста.
Тя беше бясна. Извика:
— Animate.Дървена главо. Същият си като баща си. Сега няма да мръднеш от къщи цял ден.
Джино едва ѝ стигаше до брадичката. Тя го гледаше право в очите, две огромни черни езера от ярост, подивели от детски гняв. Той вдигна бухалката и я метна напосоки, като внимаваше все пак да не уцели някого. Дългата тънка пръчка описа плавна дъга и помете купчината порцелан от масата. Разнесе се гръмовен трясък. Оцветени парчета от чинии и чаши се разлетяха из стаята.
Последва миг гробовно мълчание. Джино хвърли един стъписан поглед на майка си и Октавия, обърна се и изхвърча като тапа. През вратата, надолу по стълбите, по Десето авеню на свежото пролетно слънце. Майка му се опомни достатъчно бързо, за да изкрещи след него по тъмния коридор, през миризмата на чушки, пържен чесън и зехтин:
— Figlio deputtana!Говедо! Животно! Не ми се връщай да ядеш!
Джино се почувства много по-добре, когато тръгна по 31-ва улица. Майната им на всички. Майната им на майка му и сестра му. Да вървят всички по дяволите. Подскочи, когато почувства ръка на рамото си, но това беше Вини.
— Прибирай се — каза Вини. — Октавия поръча да те доведа.
Джино се обърна. Блъсна Вини и рече:
— Бой ли искаш, тъпанар такъв?
Вини го погледна сериозно и каза:
— Хайде, ще ти помогна за прозорците. После ще играем.
Джино се стрелна към Девето авеню и макар че Вини бягаше по-бързо, не чу някой да го гони.
Беше свободен, но изпитваше странно неудовлетворение. Даже не бе ядосан. Просто нямаше да прави каквото му каже някой, па бил той и Лари. Мисълта за Лари го накара да спре. Трябваше да се махне от квартала. Със сигурност щяха да пратят Лари да го търси.
На Девето авеню Джино се метна отзад на една конска каруца, която отиваше към центъра. След няколко преки каруцарят, набит мустакат италианец, го видя и плесна с камшика. Джино скочи, вдигна камък и го запрати към каруцата. Не се целеше, но за малко да улучи. Разнесе се порой от псувни, каруцата спря и Джино се изстреля към Осмо авеню. Там се метна на задницата на едно такси. Шофьорът го видя и подкара толкова бързо, че Джино можа да скочи чак на Сентрал Парк. Шофьорът размаха пръст и му се ухили.
За първи път в живота си влизаше в Сентрал Парк. Видя чешма до поилка за коне и се напи с топла вода. Нямаше даже цент за газирано. Влезе навътре в парка, докъдето можа да стигне от запад на изток, докато видя големите бели квадратни камъни, зад които живееха богатите. Те не му говореха нищо. В детските му мечти парите нямаха място. Той мечтаеше за храброст на бойното поле, за величие на бейзболното игрище. Мечтаеше за собствената си неповторимост.
Джино се опита да намери място в парка, където може да седне срещу някое дърво, без да вижда камъни пред небето или стрелкащите се през листата черни сенки на минаващите коли и каруци. Търсеше илюзия за гора.
Но където и да спреше, прав или седнал, когато се завъртеше в кръг, виждаше поне една каменна фасада над дърветата, рекламно табло, издигнато в небето, чуваше автомобилните клаксони или тропота на конски копита. Миризмата на бензин се смесваше с уханието на тревата и дърветата. Накрая, изтощен, Джино полегна край езеро с бетонени брегове и през замрежените му клепачи сградите изгубиха своята плътност и станаха ефирни, увиснали над дърветата като картинки във вълшебна приказка. После щеше да излезе от гората и да влезе в града. Заспа изведнъж.
Спа като омагьосан. Усещаше как край него минават хора и го гледат, как една топка подскочи до него и как двама лентяи се спряха и го зазяпаха. Но не можеше да се събуди напълно, за да ги види. Годишните времена се сменяха, сякаш времето прелиташе. Първо беше много горещо и Джино се търколи през тревата под сянката на едно дърво. След това заваля лек, слънчев дъжд и го измокри. После стана студено и тъмно, а после пак слънчево като през лятото. Но той беше много уморен, за да стане. Подпираше главата си с ръце, заравяше нос и очи в младата трева, проспиваше живота си. Но когато се събуди, само един следобед си беше отишъл.