Надвисналите островърхи кули на града бяха посинели от настъпващия здрач. Във въздуха нямаше жълти слънчеви лъчи. Паркът беше черно-зелен. Джино трябваше да побърза, за да се прибере преди мръкнало.
Излезе от Сентрал Парк на 72-ра улица. Вече се притесняваше. Искаше да се върне в своята къща, в своя квартал. Искаше пак да види братята, сестрите и майка си. Досега не беше отсъствал толкова дълго от дома. Метна се на едно такси. Извади късмет — то тръгна към центъра и после зави по Девето авеню. Но на 31-ва улица таксито летеше с голяма скорост. Джино въпреки всичко скочи, като сви крака, преди да докосне земята. Запази равновесие и се затича бързо. Внезапно чу зад себе си писък на метал. Усети удар, видя как краката му се отделят от земята и полетя във въздуха. Приземи се на паважа и подскочи. Не го болеше, но беше уплашен, защото знаеше, че е бил блъснат.
Голяма синя кола беше спряла наполовина на тротоара, наполовина в канавката. Висок мъж излезе от нея и се затича към Джино. Имаше сини очи и рядка коса, а на лицето му се четеше толкова страх и тревога, че на Джино му дожаля за него. Той веднага каза:
— Добре съм, господине.
Но мъжът започна да го опипва навсякъде за счупени кости. Имаше само голяма дупка в крачола на панталоните и от нея течеше кръв.
Мъжът запита с почти паническа загриженост:
— Наистина ли си добре, малкият? Как си?
Джино каза:
— Коляното ме боли.
Човекът го погледна. Имаше дълбока рана, от която бавно се процеждаше кръв. Мъжът вдигна Джино като бебе и го сложи на предната седалка. На събралите се хора обясни:
— Ще закарам детето в болницата.
Пред Френската болница на 30-а улица мъжът паркира колата и запали цигара. Погледна напрегнато Джино, като наблюдаваше лицето му.
— Кажи ми сега наистина, малкият, как си?
— Добре съм — отвърна Джино. Стомахът му олекна. Малко се беше уплашил, че е блъснат от кола.
— Дай да ти видя коляното — каза мъжът. Джино нави крачола нагоре. Кървенето беше спряло и раната бе започнала да хваща груба корица.
— Когато се удрям, не ми тече кръв — похвали се Джино. — Винаги бързо зараства.
Мъжът въздъхна и каза:
— Май е по-добре да влезем.
Джино бързо отвърна:
— В тези болници винаги се чака, а ако не се прибера скоро, майка ми ще се разсърди много. Нищо ми няма, господине. — И излезе от колата. — Освен това не бяхте вие виновен.
Тонът на гласа му беше като на възрастен, който успокоява свой връстник. Той закуцука нататък. Мъжът се провикна:
— Ей, малкият, чакай.
Наведе се от прозореца и му подаде банкнота. Бяха пет долара.
Джино се смути.
— Не — каза той. — Аз бях виновен. Не искам пари.
— Вземи — каза мъжът строго. — Не карай майка ти да харчи пари за нови панталони само защото искаш да се правиш на важен.
С това сериозно изражение приличаше на Линдбърг. Когато Джино взе парите, мъжът му стисна ръката, усмихна се и каза с успокоен, ласкателен тон:
— Бива си те, малкият.
За да се прибере, на Джино му оставаше само да пресече Девето авеню под железопътния надлез и да слезе по 30-а улица до Десето авеню.
Той зави зад ъгъла и изпита огромна радост. Сал играеше на улицата, майка му седеше на табуретката си пред сградата заедно с леля Луче и някаква друга жена. Октавия си говореше със сина на пекаря до лимонадената лавка. Джино мина край нея и двамата се направиха, че не са се видели. Пред сградата спря и се обърна към майка си, когато тя го заговори.
Личеше си, че не е ядосана.
— Виопа sera— каза тя спокойно. — Реши да се прибереш, значи? Вечерята ти е във фурната.
Тя бързо обърна глава и се заприказва с леля Луче. Джино си помисли огорчен: "Даже не ми забеляза крака."
Закуцука нагоре по стълбите. Олекна му. Явно всичко беше простено. И за първи път обърна внимание на тъпата пулсираща болка в коляното. Устата му беше суха и солена, очите малко го боляха, а краката му трепереха.
Вини четеше в кухнята. Когато видя Джино, извади чиния с чушки, яйца и картофи от фурната и я сложи на масата. После излезе в антрето до хладилника и донесе оттам бутилка мляко. Джино сръбна направо от шишето. После седна да яде.
Вини каза тихо, но с лек укор:
— Къде се губиш цял ден? Мама и Октавия се притесниха, а Лари те търси навсякъде. Много се тревожеха за теб.
— Да бе, да — каза Джино подигравателно. Но вече се чувстваше по-добре. След няколко хапки беше сит. Вдигна крака си на стола. Беше изтръпнал. Нави крачола нагоре. Кората беше кървава и надута като голяма черна торта.