— Уха! — Вини беше впечатлен. — Това най-добре го намажи с малко йод. Ръцете и лицето също. Да не си се бил?
— Не — отвърна Джино. — Само ме блъсна една кола.
Почти изплака, когато го каза. Отиде до мивката и се изми. След това влезе в предната стая, разгъна леглото и се съблече. Много му беше студено и се зави с одеяло. Извади петте долара от панталоните си и ги подържа. Стомахът го сви, лицето му пламна. Сега видя колата така, както не я беше видял тогава — как хвърчи и го удря, как тялото му лети във въздуха. Вини седеше на леглото до него.
— Блъсна ме кола — каза Джино с треперещ глас. — Виж. Човекът ми даде пет долара. Свестен човек беше. Даже искаше да ме води в болница, но на мен нищо ми нямаше. Бях се метнал отзад на една кола и скочих точно пред него. Аз си бях виновен. — Отвори ръка. — Виждаш ли? Пет кинта.
И двете момчета зяпаха парите. Бяха цяло състояние. Вини беше получил пет златни долара за причастието си от леля Луче, но никой нямаше да му даде да ги изхарчи.
— Леле — учуди се Вини, — какво ще ги правиш? На мама ли ще ги дадеш?
— Как пък не — сопна се Джино. — Ако разбере, че ме е блъснала кола, ще ме пребие. — И продължи сериозно:
— Хайде да направим онези бутилки с безалкохолно, за които си мечтаеше, Вини, да ги продадем и да спечелим пари. Помниш ли? Може пък да завъртим добра търговия.
На Вини му стана приятно. Това беше отколешната му мечта.
— Сериозно? — попита той. И когато Джино кимна, Вини подхвърли: — Най-добре ми дай парите да ти ги пазя. Мама може да ти ги вземе и да те накара да ги спестиш.
— Не, мой човек — каза Джино подозрително. — Тези пари ще си ги държа аз.
Вини беше изненадан и обиден. Джино винаги му поверяваше парите си: от леда, печалбата от картите.
— Хайде — подкани го Вини. — Дай да ти пазя петте долара. Ще ги изгубиш.
Джино каза злобно:
— Мен ме блъсна колата, не теб. Ти даже не дойде с мен. Беше с Октавия. Имаш късмет, че те взимам за съдружник.
Легна на възглавницата си. Вини го гледаше внимателно. Джино никога не се беше държал така.
— Добре — съгласи се той. — Дръж си парите.
Джино се отпусна на възглавницата и каза безучастно:
— И аз ще бъда шефът на безалкохолното. Парите са мои.
Това обиди Вини. Той беше по-голям и идеята бе негова. За малко да отреже: "Дръж си петте долара и върви на майната си", но вместо това каза:
— Добре, ти ще бъдеш шефът. да ти превържа ли коляното?
— Не. Не ме боли — успокои го Джино. — Хайде да говорим за безалкохолното. И помни — на никого няма да казваш, че ме е ударила кола. Само ще ме натупат.
Вини каза:
— Отивам да взема молив и лист да изчислим разходите.
Отиде до кухнята, избърса масата и изми чиниите. Майката беше издала строга заповед Джино да чисти след вечеря. После извади молив и бележник от чантата си за училище.
Когато Вини се върна в предната стая, беше почти тъмно, последните късчета от вечерния здрач. В полумрака видя отпуснатата ръка на Джино на одеялото. Смачканата банкнота от пет долара беше на пода. Джино спеше дълбоко, тялото му беше напълно неподвижно, очите затворени.
Ала от леглото се носеха странни звуци. Вини се доближи и видя, че брат му плаче насън, по лицето му се стичаха сълзи. Вини го разтърси, за да се опомни от кошмара, но брат му продължаваше да спи, дишаше леко и дълбоко. Накрая хлипането престана, само лицето и миглите му бяха влажни. Вини изчака малко до леглото, в случай че брат му се събуди и си поиска петте долара. После напъха парите в техния тайник в стената.
Вини седна на перваза на прозореца в мрака. Нощта беше много тиха, все още бе ранна пролет и хората не се задържаха долу до късно. Даже депото беше тихо — нито локомотиви се движеха, нито стомана дрънчеше. Вини не откъсваше очи от леглото, за да се увери, че брат му е добре, и се замисли откъде да намерят шишетата за безалкохолното, което щяха да правят. Знаеше, че Джино ще го остави да бъде шеф.
ГЛАВА IX
Мътното сивкаво есенно слънце превърна града в плетеница от черти и сенки. Мостът над Десето авеню беше полускрит, сякаш висеше над някаква бездънна клисура, а не само два етажа над павирана улица, пресечена от две стоманени ленти. Под моста, откъм 29-а улица, се зададе талига с плоско дъно, теглена от едър кафяв кон. Беше натоварена с тънки дървени касетки, пълни с лилаво грозде за вино.
Талигата спря на средата между 30-а и 31-ва улица. Каруцарят и помощникът струпаха 20 касетки пред една сграда. Каруцарят се изви назад и се провикна към небето, сякаш изпяваше висока нота: