— Катерина, гроздето те чака.
На четвъртия етаж се отвори прозорец, деца, мъже и жени подадоха глави. След секунди, сякаш бяха летели по стълбите, от сградата потекоха хора. Един мъж взе да обикаля касетките, душеше като куче между дъските.
— Добро ли е тази година? — попита той. Каруцарят не си направи труда да отговори. Протегна ръка за парите. Мъжът плати.
Междувременно съпругата постави две деца за охрана, докато тя и другите малчугани хванаха по една касетка и ги понесоха към избата. Бащата откърти дъска от една касетка, откри донякъде съдържанието ѝ, извади голям синкавочерен грозд и започна да яде. Когато децата и жената се върнаха да товарят, те и пазачите също получиха по един грозд. Пред всяка сграда сцената се повтаряше, децата ядяха крушовидни синкавочерни гроздове, бащата се подпираше щастлив на своята купчина касетки, докато други, недотам щастливи мъже, се трупаха около него да му пожелаят успех с виното. Облизваха устни, като мислеха за големите кани, червено-черни, строени до стените на избите.
Джино завиждаше на другите деца, на онези щастливци, чиито бащи правеха вино. Той стоеше до бащата на Джоуи Бианко, но Джоуи беше стиснат и не му даваше грозде, баща му също. Бащата на Джоуи беше толкова стиснат, че не отваряше касетка да опитат дори роднините и близките.
Тогава пекарят, дебел и закръглен, с бялата си сладкарска шапка, излезе да получи три високи купчини касетки пред фурната. Отвори две от тях и раздаде големи гроздове на всички деца. Джино скочи и получи своя дял. Пекарят каза с дълбокия си боботещ глас:
— Ragazzi,помогнете да ги вкараме и ще има пица за всички.
Като мравки децата се хвърлиха върху трите купчини, които като по чудо изчезнаха под земята в избата. За Джино не остана нищо за носене.
Пекарят го изгледа с укор:
— Джино,figlio mio,какво ще излезе от теб? Пустата работа все ти бяга. Трябва да се научиш веднъж завинаги: който не работи, няма да яде. Бягай.
Пекарят тъкмо се обръщаше, когато ядосаният поглед в очите на момчето го спря.
— А — каза той. — Не си виновен ти. Просто не се хващаш бързо на работа. Ако беше останала някоя, ти щеше да я понесеш, нали?
Когато Джино кимна, пекарят го побутна към магазина. Докато другите деца излязат от избата да си получат наградата, Джино вече ядеше своята пица на авенюто и лютият доматен сос смъкваше сладкия гроздов сок от небцето му.
В настъпващия здрач децата, с лилави от гроздето и червени от доматения сос уста, се затичаха с викове по авенюто, търчаха нагоре-надолу по стълбите на моста като виещи дяволи, танцуваха сред парата от локомотива, който минаваше отдолу, и изникваха отново в дъжд от искри. Каменният град се извисяваше над тях, почернял от зимата. Това беше последната им лудория, преди да ги извикат от прозорците да избягат от нощта. Децата струпаха празните касетки в канавката и едно от големите момчета запали хартия с кибрит до купчината, за да стане клада. Десето авеню се обля в оранжеви отблясъци, а около тях децата направиха голям кръг. Виковете на майките от прозорците огласяха хладния сумрак на уличните клисури, дълги и протяжни, като на овчари, слизащи от планината.
Лучия Санта, като Бог иззад облака, гледаше от прозореца на горния етаж на Десето авеню 358, облегнала лакти на възглавница без калъфка. Гледаше как нейните и другите деца ядат грозде, тичат по моста, осветени наполовина от оранжевите пламъци, накъсани в трепкащи сенки от хладната, ветровита есенна нощ. Студът подрани тази година. Лятото, благословеният сезон за почивка в града, беше свършило.
Училището щеше скоро да започне. Трябва да има бели ризи за децата, трябва да се кърпят и гладят панталони. Трябва да се носят обувки вместо кърпени гуменки. Трябва да се стриже и реши косата. Трябва да се купуват зимни ръкавици, вечно губени, шапки и палта. Трябва да се сложи печката във всекидневната, до кухнята. Трябва да се проверява да не остава без гориво. Трябва да се заделят пари за зимния пай на доктора. В главата на Лучия Санта се въртеше мисълта да пести, като накара Сал да краде въглища от депото. Но Салваторе беше много кротък, това не му харесваше. А с Джино вече не беше възможно. Ставаше много голям, можеше да мине за престъпник. Така разсъждаваше Лучия Санта с пресметливостта на бедните.
В оранжевата светлина забеляза малко момче да се засилва леко от тротоара през канавката и да прескача кладата. Джино. Твърдо решен да си съсипе дрехите. След него още по-малко момче опита и се приземи на самия край на огъня, като хвърли след себе си дъжд от искри. Виждайки Джино да отстъпва за втори опит, Лучия Санта каза на висок глас: