Всички седнаха пред сватбената трапеза от кафе и сухи кифли и решиха младоженците да спят там, докато апартаментът на втория етаж се освободи. Лари се оживи, разприказва се. Всичко вървеше добре. Нищо не го тревожеше. Но изведнъж Луиза се хвана за главата и се разплака, хлипаше тихо и изрече на пресекулки:
— Трябва да ида у дома да кажа на майка.
Лучия Санта стана и заяви решително:
— Всички ще идем. Трябва да се опознаем всичките, щом сме роднини.
А Лари колебливо каза:
— Леле, майко, аз трябва да бързам за нощна смяна. Вие вървете с Лу, а аз ще мина утре.
Младоженката го погледна с уплаха и изненада. Октавия избухна сърдито:
— Ще те вземат дяволите, Лари. Сватбата ти е достатъчно добър повод да не ходиш един ден на работа. Ще идеш с мама и Луиза у тях и ще си гледаш жената.
Луиза я зяпаше ококорена, сякаш бе извършила някакво богохулство. Лари се засмя и каза:
— Сестро, стига, стига си правила от мухата слон. Искаш ли да дойда, Лу?
Момичето кимна. Той сложи покровителствено ръка на гърба ѝ и рече:
— Добре, тогава ще дойда.
Когато момичето смотолеви: "Благодаря, Лари", Октавия се разсмя гръмко. Изненада се, че майка ѝ я изгледа така застрашително, изненада се и че майка ѝ не накара Лари да постъпи както се полага. Но когато Лучия Санта каза любезно на сина си: "Мисля, че е най-добре да дойдеш с нас, Лоренцо", тя осъзна, че майка ѝ е влязла в новата си роля и вече не се смята за господарка на това дете, а по някакъв смразяващ начин го изхвърля от сърцето си — не с гняв, злоба или липса на любов, а като тегло, от което се отърсва, за да събере повече сили за другите тегла. Когато всички тръгнаха, Октавия беше толкова потисната, че изглади цялото пране и не отвори повече книгата.
Животът е пълен с толкова изненади за малките момчета, че Джино не се впечатли на другата сутрин, като видя дългата черна коса на момиче в леглото на брат си Лари. Изправен в скромното си зимно бельо, Джино ги изучаваше. Лари изглеждаше по-различен, а и момичето не беше както трябва. Двете бели лица, мъртвешки бледи от съня в мразовитото жилище, безпомощни в някакво ужасно дълбоко безсъзнание, трагично изтощение, носеха изпитата чистота на смъртта. И двамата имаха гарвановочерни коси, разпилени безразборно и преплетени, сякаш бяха една и съща копринена черна маса, обрамчила лицата им. Тогава Лари се сепна — силата, енергията и животът потекоха обратно, кръвта се надигна от тялото и обагри бузите му. Тежките прави черни вежди се помръднаха, клепачите се отвориха и тъмните очи проблеснаха. Лари дръпна своята глава от тази на момичето и косите им вече не се преплитаха, а лежаха разделени. Видя, че Джино ги гледа, и се ухили.
Вини вече беше обрал горния слой на бутилката с мляко, първия пръст замразен сладолед, който бе наградата за най-ранобудния. Джино се опита да отвори друга бутилка, но майка му го ужили по ръката с плоската страна на ножа.
Когато Джино се върна през стаите, за да се облече, брат му Лари седеше на леглото, облегнал глава на таблата, пушеше цигара, а момичето спеше с лице към стената, превито и обърнало гръб на света. Подаваха се презрамките на бял комбинезон, обрамчваха раменните кости, които стърчаха като пилешки крилца от кожата. Когато Джино минаваше, Лари се протегна и зави с одеялото жена си, оголвайки своята космата гръд над дългото, тежко бельо.
Джино никога не забрави тази година. Толкова неща се случиха, като се започна от сватбата на Лари.
Един ден се връщаше от училище и видя Джоуи Бианко да седи на платформата на "Рункел", а учебниците му се въргаляха по тротоара. За негово учудване Джоуи плачеше, но под сълзите на лицето му беше изписана мрачна ярост. Джино се приближи внимателно и попита:
— Какво има, Джоуи? Да не е станало нещо с майка ти и баща ти?
Джоуи поклати глава, все още хлипащ. Джино се качи на платформата и седна до него.