— Искаш ли да играем на "седем и половина"? — предложи Джино. — Имам шестнайсет цента.
— Нямам пари да играя — каза Джоуи сухо. И зарева на глас. — Изгубих всичките си пари. Баща ми каза да ги държа в банката, а сега банката ми изгубила всичките пари. Мръсните гадове. А на баща ми хич не му пука, смее ми се. Всички ми разправяха, че ще си имам свои пари, като порасна, а после ми ги отмъкнаха. И сега ми се хилят.
Плачеше и ругаеше покъртен.
Джино беше потресен. Той знаеше по-добре от всички други какъв ужасен удар е това. Колко пъти си беше купувал замразена лимонада и беше давал на Джоуи да близне, защото Джоуи искаше да си спести двата цента? Колко пъти приятелят му си оставаше вкъщи в неделя следобед да спести пари от киното и да ги внесе в банката? Колко пъти Джоуи беше обръщал гръб на продавача на хотдог и неговата триколка с пъстрия чадър на оранжеви ленти, стиснал здраво петачето в джоба, докато Джино захапваше меката дълга кифличка, сочния червен кренвирш с бялото мазно кисело зеле, жълтата горчица и всичко това в една изпълваща устата хапка. Джино също преживяваше загубата, защото донякъде парите бяха и негови. Макар другите деца да се присмиваха на Джоуи, той винаги го уважаваше и му даваше поне една хапка от хотдога, да опита от пицата, да близне от ледчетата, да понесе по-леко изкушението. И дори на Великден, когато всички купуваха розово-бели захарни яйца за десет цента, дори тогава Джоуи се стискаше, макар че Великден беше веднъж в годината. Джино беше горд, че неговият приятел вероятно е най-богатото дете в Челси и определено е най-богатото дете на Десето авеню. Затова попита бавно и плахо:
— Джоуи, колко изгуби?
Джоуи каза с отчаяно, гордо спокойствие, почти с благоговение:
— Двеста и тринайсет долара.
Двамата се спогледаха абсолютно вцепенени. Джино никога не си беше представял, че са толкова много. За първи път Джоуи осъзна мащабите на непоправимата си трагедия.
— Боже Господи! — простена той.
Джино каза:
— Хайде, Джоуи, вдигай си учебниците. Джоуи, хайде да си ходим.
Джоуи скочи от платформата и започна бясно да рита учебниците, риташе ги, докато се разпиляха на няколко метра един от друг в канавката. Той крещеше:
— Да ти еба и учебниците, да ти еба и училището. Ще си го върна на всички. Никога няма да се върна вкъщи.
Затича се към Девето авеню и изчезна зад сивкавите железни зимни сенки на Ел.
Джино събра учебниците. Бяха разкъсани, мръсни и оцапани с конски тор. Той ги избърса в панталоните си и слезе по Десето авеню към къщата на Джоуи на номер 356.
Семейство Бианко живееше на третия етаж. След като Джино почука, чу как вътре плаче жена и му се прииска да се затича надолу по стълбите, но вратата се отвори твърде бързо. Превитата дребна майка на Джоуи, цялата в черно, го покани да влезе.
Джино се изненада, че бащата на Джоуи се е прибрал толкова рано и седи на масата в кухнята. Той беше нисък, прегърбен мъж с огромни мустаци, който винаги носеше изтъркано сиво борсалино и кой знае защо, го беше сложил сега на масата. Пред него имаше кана с тъмночервено вино и наполовина пълна чаша до нея.
— Донесох учебниците на Джоуи — каза Джино. — Той ще се върне, като свърши да помага в училище.
Остави учебниците на масата. Дребният мъж вдигна поглед и каза с пиянска любезност:
— Buonno giovanetto,добро момче. Ти си син на Лучия Санта и приятел на Джоуи, добро момче. Ти никого не слушаш, нали? Правиш каквото си искаш. Много добре. Много добре. Изпий едно вино с мен. И благодари на Бога, че нямаш баща.
— Аз не пия, чичо Паскуале — каза Джино, — благодаря.
Мъчно му беше, че господин Бианко се тормози толкова за загубата на сина си. Майката седеше на масата и гледаше съпруга си.
— Пий, пий — каза чичо Паскуале Бианко. Жената измъкна малка чашка за вино и мъжът я напълни.
— За Америка — каза човечецът. — За американските президенти на банките, дано един ден да ядат червата на майките си.
— Тихо, тихо — каза ласкаво госпожа Бианко.
Преди време Джино беше виждал чичо Паскуале в дневното му възкресение, слава и тържествуване.
Първо малкият превит мъж, възлест, целият на буци, трамбоваше уморено от депото зад извитите стоманени релси, положени в Десето авеню. Колко беше изморен, колко прашен и мръсен, потта съхнеше и запечатваше порите. Кръглото борсалино, мръсносиво, с черна лента, отблъскваше опасните лъчи на слънцето, празната кутия за храна се люлееше отстрани на тялото му, докато се катереше по тъмните стълби на сградата към жилището.
Връхните му дрехи падаха, появяваха се топлата вода и сапунът и леля Бианко избърсваше широкия му възлест гръб с мокър парцал. После слагаше чиста синя риза, гаврътваше набързо чаша вино, докато вадеше каната изпод мивката и я носеше на масата.