Първо чичо Паскуале ги поглеждаше всички в очите, почти обвинително, дори Джино, а после поклащаше леко глава да покаже, че не вини тях за някаква тайна беда. След това отпиваше вино от чашата. Бавно, предпазливо, гърбът му се изправяше, сякаш силата се връщаше в тялото му. После жена му се навеждаше над него с дълбока чиния с боб и юфка, обвита в пара от чесън и кафяв фасулен сос. Чичо Паскуале вдигаше лъжицата като лопата, загребваше и с майсторски отработено завъртане купчината боб и юфка изчезваше зад огромните мустаци. След три такива движения той оставяше лъжицата и отчупваше голямо парче хляб.
С лъжица в едната ръка и хляб в другата, той наливаше живот и сили направо в душата си. С всяка хапка ставаше видимо по-силен и по-могъщ. Извисяваше се в стола над всички тях. Кожата на лицето му ставаше розова, проблясваха бели зъби и дори се мяркаха черно-червените му устни зад подгизналите от соса мустаци. Кафявият хрупкав хляб пукаше като пистолет зад зъбите му, голямата желязна лъжица лъскаше като сабя над главите им. Пресушаваше чашата с вино. И сякаш беше разбил всичко на масата до първичното му състояние, в стаята се разнасяше мирис на грозде, брашно и млади корени фасул в земята.
Накрая чичо Паскуале взимаше нож от жена си и отрязваше резен трошливо, зърнесто сирене от питата с черна кора. Вдигаше го на светлината, за да се омагьосат всички от аромата му. С другата ръка докопваше останалия къшей хляб от масата и тогава, могъщ, непоклатим, с почти божествена тържественост, се усмихваше на всички и питаше на грубия си южняшки италиански:
— Кой като мен?
Жена му издаваше кратко "Е" в знак на съгласие, сякаш той потвърждаваше някаква нейна убеденост, която досега беше отричал. Но двете момчета винаги го гледаха съсредоточено и се опитваха да разберат.
Беше им ясно. Чия храна бе по-вкусна тази вечер, чие вино препускаше по-бързо в кръвта? Чия плът, кости и нерви се отпускаха в такъв блажен покой? Чичо Паскуале изсумтяваше доволно, когато болката от умората го напускаше. Надигаше се леко да пръдне и малко след това се разнасяше сериозна въздишка на облекчение. В този миг кой на света изпитваше по-голямо блаженство?
Тази вечер Джино се опита да каже нещо успокояващо:
— Няма нищо, чичо Паскуале, Джоуи пак ще спести. Аз ще му помогна да продава въглища от железницата, а идното лято ще продаваме лед. Няма да е задълго.
Големите мустаци се разтрепериха и лицето се набръчка в смях.
— Синът ми с неговите пари.Ох, figlio mio,де да беше само това. Знаеш ли колко изгубих аз? Знае ли синът ми колко изгубих аз? Пет хиляди долара. Двайсет години ставане по тъмно, блъскане в най-големия студ и тази ужасна американска жега. Обиди от началството, името си даже смених — име, оживяло хиляда години в Италия, фамилията Бакалона — гласът му натърти името — от град Салерно, Италия. От всичко се лиших. А синът ми реве на улицата.
Изпи още една препълнена чаша вино.
— Пет хиляди долара, двайсет години от живота ми. Костите ме болят, от мозъка им изтръгнах тези пари. Проклети небеса и Иисус Христос! Откраднаха ми ги без пистолет, без нож, посред бял ден. Как е възможно?
Жената каза:
— Паскуале, стига си пил. Утре трябва да ходиш на работа, днес не беше. Много хора си изгубиха местата заради Депресията. Хапни малко и си лягай. Хайде.
Чичо Паскуале промълви тихо:
— Не се бой, жено. Утре ще ида на работа. Не бой се. Не бях ли на работа, когато дъщеричката ни умря? А? Не бях ли на работа, когато роди децата? Когато беше болна и децата бяха болни? Ще ида на работа, не бой се. Ами ти, бедна ми жено, дето не включваш електричеството, докато не се стъмни толкова, че да не можем да се виждаме, само да спестиш някой цент! Колко пъти си яла спанак без месо и си ходила с пуловер вкъщи, за да спестиш въглищата? Нищо ли не ти става? Жено, жено, ти си от желязо. Слушай, Джино, моето момче, от тях се бой.
Чичо Паскуале отново пресуши една пълна чаша вино и падна възнак на пода, без да каже нищо повече.
Жената, която вече знаеше, че мъжът ѝ няма да я чуе, избухна в ридания. Джино ѝ помогна да пренесе господин Бианко в спалнята, докато тя плачеше и изливаше мъката си. Гледаше я как съблича съпруга си, докато остана една жалка, свита фигурка в дълго жълто-бяло бельо, хъркаща пиянски през мустаците, смешна като карикатура.
Жената сложи Джино да седне в кухнята до нея. Попита къде е Джоуи. После продължи. Мъжът ѝ е тяхната надежда, тяхното спасение, не бива да се прегъва пред Фурните. Парите бяха изгубени — ужасно, но не е смърт.