Выбрать главу

Никой не слушаше Лучия Санта. Те си я познаваха. И в приказките, и в мислите си тя беше песимист по отношение на живота. И все пак живееше като истински вярваща в благополучието. Сутрин се будеше с радост, ядеше хляба, уверена, че ще бъде сладък. Надеждата ѝ беше физическа енергия, постоянно попълвана от любовта към децата и нуждата да се сражава за тях. Всички вярваха, че тя няма от какво да се страхува. Затова не отдаваха голямо значение на думите ѝ, чисто суеверие. Хранеха се спокойно. Когато свършиха, Лари се облегна назад с цигара, а Октавия и майката се заприказваха с него, припомняха си истории за младежките му похождения. Вини взе чинията със спагети на Луиза и сложи парчето месо в горещия сос за малко. После я покри с друга чиния. Лучия Санта каза:

— Браво, моето момче, занеси на зълва си нещо да хапне.

Вини слезе по стълбите с двете чинии и половин бутилка газирана вода. След няколко минути се върна с празни ръце и седна на масата.

Лари го погледна за миг и попита:

— Добре ли е?

Вини кимна, а Лари продължи историята, която разказваше.

ГЛАВА X

В един късен мартенски следобед Октавия Анджелуци стоеше права в кухнята и гледаше надолу към задните дворове. Между жилищните сгради имаше голям празен квадрат, насечен от дървени огради на много отделни дворчета.

Октавия гледаше към каменните градини, бетонния чернозем. Някой носталгиченpaesanoбеше оставил сандъче като тривърха шапка, пълна с рехава пръст, от която стърчеше костелива пръчка. В основата ѝ на малки стъбла, като пръстчета, растяха мъртвешки жълти листа. В сребърната зимна светлина празна червена саксия се издигаше над сивия циментов цветарник. Над тях, изпълващи пространството и кръстосани така, че и вещица не би могла да прелети над задните дворове, имаше безброй увиснали мръснобели въжета за пране, опънати от прозорците до далечните високи дървени пръти.

Октавия се чувстваше страшно уморена. От студа, мислеше тя, от дългата зима без слънце и многото работа. С Депресията надниците паднаха. Трябваше да работи повече за по-малко пари. През нощта с майка ѝ шиеха копчета на картончета вкъщи, понякога и децата помагаха. Но момчетата се мръщеха на нищожните пари — цент на картонче — и рядко се включваха. Тя им се смееше. Децата могат да си позволят да бъдат независими.

Октавия усещаше болки в гърдите, в очите и в главата.

Пареше ѝ навсякъде. А в съзнанието ѝ пулсираше постоянният напев: как щяха да се оправят без парите на Лари и с четири деца на ръце? Всяка седмица трябваше да тегли пари от пощата. Мечтата беше разбита. Отново изоставаха в спестяването, деляха ги години от купуването на къща.

Докато гледаше усойния пейзаж, странно очовечен от една котка, която се разхождаше по оградата, тя мислеше за Джино и Сал, които ще станат тъпи работници, груби, недодялани, ще живеят в бордеи, ще плодят деца в капана на бедността. Връхлетя я внезапно безпокойство, последвано от чисто органично гадене и страх. Привидя ѝ се как се гънат и просят милостиня като прадедите им. Бедните просят, за да живеят.

Ами Вини? Поразена, Октавия осъзна, че вече беше отписала и неговото бъдеще. Трябваше рано да тръгне на работа, за да помага на братята и сестрите си. Нямаше друг начин.

Ах, този гаден мръсник Лари — да зареже семейството, когато имаха най-голяма нужда от помощта му. И с цялото си нахалство се качваше от втория етаж да яде. Но мъжете си бяха гадни. Тя изведнъж си представи мъж — космат като горила, гол и с огромен щръкнал пенис — олицетворение на мъжественост. Бузите ѝ пламнаха и така ѝ премаля, че не можеше да стои права. Отиде до масата в кухнята и седна. Усещаше стягаща болка в гърдите и осъзна с тих ужас, че е болна.

Джино първи се прибра и завари Октавия наведена над масата да реве от страх и болка, да плюе малки червени кървави петънца на синьо-бялата мушама. Тя прошепна:

— Върви да извикаш мама от леля Луче.

Джино беше толкова уплашен, че се обърна и полетя надолу по стълбите, без да каже дума.

Когато двамата се върнаха, Октавия си беше възвърнала силите и седеше изправена. Не бе почистила мушамата. Беше започнала, за да не притесни майка си, но някаква потребност от състрадание, страх, че ще бъде сметната за дезертьор от семейната борба, несъзнателно я беше убедила да остави всичко непокътнато.

Лучия Санта нахълта в стаята. Видя веднага посърналото, болнаво и гузно лице на дъщеря си и после — точиците кръв. Вдигна ръце и извика: