— Само не забравяйте утре непременно да я заведете в "Белвю". Този апартамент е студен, децата вдигат много шум, на нея ѝ трябва почивка. Рентгеновите снимки са важни. Госпожо, не ме подвеждайте. — И добави с по-кротък глас: — Не се бойте.
Доктор Барбато си замина със смесени чувства на отвращение и удовлетворение от самия себе си. Можеше да изкара петнайсет долара вместо пършивите два. Можеше да я лекува цяла седмица, да ѝ направи рентген в своя кабинет, всичко по реда си. Но знаеше колко бедно е семейството. После пък се ядоса на себе си, подразни се, че знанията, които е придобил, трябва да продава толкова евтино, че жертвите, направени от баща му, трябва да дават толкова кисели плодове. Той беше човек с мощно финансово оръдие, което не можеше да използва с пълна сила. Колко жалко, че не беше дъщерята на пекаря. Щеше да издои баща ѝ докрай, да го изцеди до последната капка. И съвсем справедливо, без да го мами, честно и почтено. О, един ден ще се премести на друга практика, в друг квартал, където ще може да работи и да прави пари с чиста съвест. Доктор Барбато просто беше човек, който не понасяше гледката и мириса на бедността. Тези внезапни изблици на състрадание го тормозеха дни наред след това. Той сериозно гледаше на тях като на порок, а не на добродетел.
В кухнята Сал и Вини, които най-после се бяха върнали от неделното кино, седяха тихо и ядяха огромни филии трошлив хляб, напоен с оцет и зехтин. Джино се цупеше в ъгъла на масата, пишеше домашните си. Лучия Санта ги изгледа притеснена.
— Джино — каза тя, — върви да си вземеш десет цента от портмонето ми. После кажи на брат си Лоренцо да се качи горе,subito.
Изпита внезапен прилив на обич при неговата мигновена готовност да изпълни желанията ѝ, бързото забравяне на кавгата беше като балсам за духа ѝ.
На следващата утрин Лучия Санта се реши да извърши такъв чудовищен акт, че изгуби симпатиите на цялото Десето авеню, на всички, които ѝ бяха съчувствали в това ново нещастие. А доктор Барбато така се ядоса, че за първи път се разпсува на италиански, откакто беше влязъл да следва медицина. Даже леля Луче гълча Лучия Санта. Беше глупаво действие, безнравствено, поразяващо и все пак беше просто признак на обич. Лучия Санта не заведе дъщеря си в благотворителната болница "Белвю". Вместо това накара Лари да ги откара до Френската болница на 30-а улица между Девето и Осмо авеню, на две преки от тях. Тя беше ведра, чиста и скъпа клиника. Сестрите щяха да бъдат вежливи, докторите — любезни, служителите — отзивчиви. Нямаше да има часове наред чакане в тъмните коридори да те приемат. Дъщерята на Лучия Санта щеше да се лекува като човек, тоест като платежоспособен член на обществото.
Никой не беше по-изненадан от самата Лучия Санта. Това беше невъобразимо глупава постъпка, която щеше да помете спестяваните с години пари във време, в което имаха отчаяна нужда от тях. Нямаше кой да вади хляба вкъщи. Беше направо нахална постъпка.
Но си имаше причини. Лучия Санта не спа цяла нощ и будна, виждаше кошмари. Видя красивата си млада дъщеря, затворена в кулите на "Белвю", изгубена сред мрачните коридори, заплювана като животно. И суеверието се намеси. Съпругът ѝ влезе в "Белвю" и не се върна. Това не беше болница, а транжорна. Дъщеря ѝ щеше да умре, щяха да я нарежат на парчета и да ги затворят в бутилки.
Затова в ранните утринни часове Лучия Санта взе решението и изпита такова огромно облекчение, че изобщо не се притесни какво ще кажат хората — приятели, роднини или съседи. В мрака на леглото си тя рида с онзи страшен плач, който човек изплаква в самота, в пълно уединение. Не от скръб, а за да отприщи мъката, да замести утехата от приятел и близък. Лучия Санта плака за сила, защото нямаше човек на тоя свят, от когото да я почерпи. Постъпката ѝ беше страховитата постъпка на човек, който не си позволява да покаже, че се нуждае от милост. Призори събра сили, а когато стана от леглото, на лицето ѝ беше изписана сила и увереност.
След като децата заминаха на училище, Лари дойде и увиха Октавия, вече топло облечена, в одеяла. Помогнаха ѝ да слезе по стълбите до колата на Лари. Когато Лучия Санта влезе в автомобила, каза на сина си:
— Карай към Френската болница.
Октавия понечи да се опъва, но майката извика сърдито:
— Млък! Дума да не чуя.
Формалностите минаха бързо. Октавия беше настанена в чиста, хубава стая с друго младо момиче. На стената имаше картини. По пътя към дома Лари каза на майка си, с ревността, която винаги изпитваше към сестра си, че ще дава по пет долара всяка седмица на семейството, докато Октавия тръгне отново на работа. Майка му протегна ръка, докосна го за миг и продума на италиански: