— Ах, добро момче си ти, Лоренцо.
В тона ѝ обаче Лари долови, че го освобождава от задължението, че не разчита на него, не му вярва, не го уважава в тези тежки времена. Но ако той беше на мястото на Октавия, никога нямаше да се разстрои, ако тя беше избрала него вместо нея.
ГЛАВА XI
Лучия Санта Анджелуци-Корбо, като обсаден пълководец, размишляваше върху съдбините и изпитанията на семейството си, планираше тактиката, очертаваше стратегията, преброяваше запасите, преценяваше верността на своите съюзници. Октавия щеше да отсъства от дома и да лежи в болница поне шест месеца. Нямаше да работи поне година. Една година изгубени надници.
Лоренцо даваше по пет долара на седмица, понякога по два-три отгоре. Винченцо щеше да работи във фурната — още пет долара на седмица и спестени пари за хляб. Джино беше безполезен. Сал и Айлийн — твърде малки.
А жената на Лоренцо беше бременна — нова пукнатина в бронята. Най-добре май беше да не разчита и на парите от Лоренцо.
Не, да погледнем другояче на нещата. Винченцо имаше още три години да завърши гимназия. Толкова ли му бе нужна тази диплома? Джино беше твърдоглав, трябва да бъде обуздан, трябва да помага, а тя много му позволяваше.
Майката осъзна по-добре от всякога колко важна беше Октавия за семейството в нещата извън парите. Октавия помагаше на децата да изкарват добри бележки в училище, водеше ги на безплатния зъболекар в Хъдсън Гилд. Октавия пресмяташе как да пести пари и да ги внася скришом в пощата, независимо колко им трябваха за храна и дрехи.
Октавия ѝ даваше сили, на нея се осланяше, тя я подкрепяше в мигове на слабост.
А сега, мислеше Лучия Санта, беше отново сама. Пак трябваше да се водят тези ужасни битки. Но остаряла, загрубяла, опитна, тя не усещаше безпомощното отчаяние и ужас, които познаваше като млада вдовица. Беше закоравял ветеран пред бедствията и духът ѝ не беше отслабен от младежки лекомислени мечти. Бореше се отчаяно, като човек, който се бори, за да остане жив.
Лучия Санта стигна до решението, което беше неизбежно. Нямаше как, трябваше да подаде молба за помощи, да мине на социална издръжка. А в битката до това решение се намесиха много неща.
Думата тук нямаха нито съвестта, нито желанието да играе честно и открито пред властите. Беше родена в страна, в която хората и държавата бяха непримирими врагове. Не, имаше друга, по-сериозна причина.
Милостинята беше сол в раната. Болеше. Държавата дава милостиня с горчивата омраза на жертва към своя изнудвач. Взимащият парите е подложен на тормоз, обиди и дълбоки унижения. Вестниците са призовани да трупат презрение към нахалните мръсници, които предпочитат да просят, вместо да умират от глад или да оставят децата си да умрат от глад. Ясно беше, че бедните търсят милостиня като някакво голямо и подло увъртане, от което изпитват удоволствие. А и наистина има такива. Както има хора, на които им харесва да си забиват горещи игли в корема, да гълтат парчета счупени бутилки. Особен вкус. Но като говорим общо за хората, бедните приемат милостинята със срам и загуба на самоуважение, които наистина са достойни за съжаление.
Лари уреди да дойде анкетьор в къщата, но не можа да остане за събеседването. Мъжката му гордост беше накърнена. Не искаше да участва, странеше от всичко това. Лучия Санта намери скривалище за вносния италиански зехтин, без който не можеше да си представи живота. За нея това щеше да бъде огромен удар.
Анкетьорът дойде късно следобед. Беше тъжен, смешен на вид младеж с големи кръгли черни очи. Над тях имаше дебели заоблени вежди и тъмни кръгове отдолу, които го правеха да прилича на бухал. Но беше вежлив. Почука учтиво. Огледа жилището с извинения, отваряше шкафчетата и долапите, обикаляше из стаите повече като вероятен наемател, отколкото като анкетьор за социална помощ. Обръщаше се към Лучия Санта със "синьора", а самото му фамилно име беше донякъде изискано: казваше се Ла Фортеца.
Той изслуша разказа на Лучия Санта и записа всички подробности в бележника си, като кимаше и промърморваше съчувствени изрази на италиански, когато тя му описваше някое конкретно нещастие. Говореше колежански италиански, но се разбираше.
Разлистиха се формуляри, заредиха се въпроси. Не, не, тя нямаше пари в банката, нито децата ѝ. Не притежаваше нищо, никаква застраховка, нищо. Нямаше бижута за продан, освен сватбения си пръстен, но той я увери, че не се брои. Когато свършиха, господин Ла Фортеца седна на стола, наведе се напред, вкопчен като хищна птица в ръба на масата, а в черните му кръгли очи се четеше укор.