— Синьора Корбо — каза той, — много ми е неприятно да ви уведомя, но има трудности. Всяко едно от трите ви най-големи деца има пари под попечителство след нещастната злополука с баща им. Строго погледнато, тези пари трябва да изчезнат, преди да получите помощ. Такъв е законът. А ако не докладвам, че имате такива пари, ще загазя.
Погледна я сериозно.
Лучия Санта беше напълно изненадана. Този вежлив младеж, италианско момче, постъпваше като шпионин, беше разпитвал съседите и бе заложил своя капан — това я вбеси. Тя каза огорчена:
— Добре. Ще хвърля парите на улицата.
Той се засмя на шегата ѝ и зачака. Тя усети, че не всичко е изгубено.
— Можете ли все пак да ми помогнете по някакъв начин? — попита.
Господин Ла Фортеца погледна някак неловко, като бухал, погълнал особено пъргава мишка.
— Ах, госпожо — каза той, — едната ръка мие другата.
И тогава, все още притеснен (беше още млад, за да се чувства удобно пред измамата), обясни, че ще си рискува работата и ще ѝ носи по шестнайсет долара на всеки две седмици, но когато донесе чека, тя трябва да му дава три долара. Все пак и тези пари не би трябвало да получи, такъв бил законът и прочие. Сделката беше сключена. Лучия Санта беше толкова благодарна, че му поднесе кафе със сладкиш, макар по законите на гостоприемството и кафето да беше достатъчно. И с кафето господин Ла Фортеца изплака мъката си. Как беше завършил право след много жертви от страна на родителите си, хора като нея. Как сега нямало работа и трябвало да приеме тази долна длъжност в общината. Как щял да се отплати на баща си с тази заплата? Неприятно му било да работи така, но как можел да се надява на собствена практика, ако не извади отнякъде нещо допълнително? Пък и всички печелели, щом госпожата всъщност нямала право, на социална помощ. И така нататък. Разделиха се като приятели.
Господин Ла Фортеца идваше всеки две седмици с чека. Следваше церемония. Джино заминаваше в бакалницата да плати вересията и да осребри чека. Купуваше също сто грама американска шунка, розова като картинка в правоъгълната си обвивка от бяла, гладка, сладка мазнина, малко мек, нарязан американски хляб и жълт американски кашкавал. Защото господин Ла Фортеца имаше слаб стомах и се извръщаше пред чистия италиански салам и чушки, парливото остро пикантно сирене и хрупкавия, режещ венците италиански хляб.
Джино гледаше с широко отворени очи разиграващата се сценка. Тънките розови и жълти резенчета се нареждаха на дълга церемониална табла, наливаше се голямата чаша кафе, а господин Ла Фортеца се отпускаше, вдигаше отеклите си крака на друг стол, докато говореше с Лучия Санта за своите премеждия, а майката кимаше съчувствено. Защото бедният човечец катереше безброй стълбища, караше се с тези долнопробни италианци, които се опитваха да укрият работата на синовете си и го ругаеха, че не подписва формулярите им за помощ, казваха, че бил евреин, а не италианец, защото никой италианец нямало да служи на правителството срещу своите.
— Ах — казваше постоянно господин Ла Фортеца, — затова ли горките ми родители пестяха всеки цент? Ядяхаscarolaи юфка с боб всеки Божи ден? За да си вади синът им хляба с цената на здравето?
Лучия Санта цъкаше състрадателно.
Бухалските очи бяха тъжни. Господин Ла Фортеца беше навън във всякакво време. Не беше добре. Четири години тежко следване в университета.
— Госпожо — казваше той, — аз не съм от онези, умните. В края на краищата нашите са били хиляда години неграмотни селяни, а и сега им стига да знаят, че не работя с ръцете си.
Като изяждаше шунката и кашкавала, ставаше, готов да си тръгне. Лучия Санта му даваше трите долара с изключително внимание, хващаше ръката му и напъхваше парите вътре, сякаш той категорично щеше да откаже, ако тя не го насилваше. Господин Ла Фортеца побутваше някак неохотно парите, повдигаше вежда и казваше "Е…" с безнадежден глас, колкото да покаже, че при тези отчайващи обстоятелства отказът му е невъзможен.
Вярно беше, двамата си допадаха. Той харесваше възрастната жена за нейната любезност, за уважението ѝ към чувствата му, за грижовната закуска с кафето. Тя от своя страна изпитваше истинска симпатия към тъжното момче и благодареше на Бога, че никой от синовете ѝ не изпитва толкова малко радост от живота. Изобщо не ѝ тежеше, че трябва да се отплаща.
След няколко седмици господин Ла Фортеца осигури на Лучия Санта петнайсет долара на месец добавка за наема. Без да бъде питана, Лучия Санта напъха пет долара в ръката му, вместо три. Бяха постигнали разбирателство, твърдо като скала.