Нещата не спряха дотук. Ла Фортеца ѝ осигури още четири долара на седмица. Лучия Санта настоя да му приготвя малък пакет с продукти, който да носи вкъщи — половинка розова сладка шунка, бутилка домашна огнена анасонлийка за храносмилането. А когато Лари си взе раздрънкана бричка, с която се занимаваше, докато не беше на работа, майката караше сина си да вози господин Ла Фортеца до тях през цял Бронкс до Артър Авеню.
Тримата — Лари, господин Ла Фортеца и Джино, се возеха в трещящата подскачаща кола, стрелкаха се между коне, каруци, трамваи и автомобили. Джино забеляза, че Лари винаги се държи възпитано, но изпитва неприязън към младия юрист, която проличаваше в малките му шеговити забележки. Господин Ла Фортеца явно нямаше понятие, че го поднасят. Честно редеше преживелиците си като мъниста. Колко малко плащали от службата на анкетьорите, какви пари давал за къщата в Бронкс, как родителите му били вече толкова стари, че не можели да работят и той трябвало да ги издържа и да изплаща ипотеката. В гласа му имаше страх, почти ужас, когато говореше за отчаяната си нужда от пари, и това учудваше Джино. Защото господин Ла Фортеца беше богат. Беше завършил колеж, притежаваше двуфамилна къща, семейството му ходеше на почивка през лятото. Това, за което хората на Десето авеню мечтаеха след четирийсет години упорит труд, този младеж вече го имаше. Животът му беше сбъдната мечта, а бе по-наплашен и от най-долния работник в квартала на Джино.
Когато господин Ла Фортеца слизаше от колата с малката кафява кесийка продукти подръка, Лари палеше цигара и намигаше на братлето си. Джино също му намигаше. Двамата се връщаха у дома на Десето авеню някак развеселени и уверени, сякаш светът ги чакаше да го покорят.
Доктор Барбато изкачи четирите площадки на стълбището до жилището на Анджелуци-Корбо с мрачната решимост, че този път, Бога ми, това семейство ще си плати. Ти им помагаш, а някой друг прибира парите. Защо да пълни джобовете на Френската болница?
Значи болница "Белвю" не ставала за тези бедни макаронаджии, а? Искали най-доброто лечение, значи? За какви се имат, дявол да ги вземе, тезиmiserabili,тези просяци, дето нямат гърне да пикаят, живеят от помощи, а дъщеря им е на санаториум в Рейбрук.
Вратата беше отворена, когато докторът изкачи последното стъпало. Малкият Сал беше застъпил на стража със сериозно изражение. В кухнята чиниите от вечерята бяха разпилени по цялата маса, по жълтата мушама бяха разпръснати парчета пържени картофи и яйца. Джино и Винсент играеха на карти на същата маса. "Чудна двойка бандитчета", помисли докторът, но омекна, когато Винсент стана от масата да го преведе през редица стаи с естествена, свенлива учтивост и каза с тих глас:
— Майка ми е болна.
В тъмната стая без прозорци лежеше тежката фигура на Лучия Санта. До нея беше малкото момиче Айлийн, което подаваше ръчички на майка си да ги измие с мокра кърпа от легена до леглото. Сцената напомни на доктора за някои от религиозните картини, които беше виждал в Италия, не от сантименталност, а заради композицията от полегнала майка, която се грижи за детето в светлината на стаята, на мътната жълтеникава електрическа крушка, която хвърляше ритуални отблясъци върху тъмните стени.
Той се опита да отхвърли приликата. После се досети, че беше чел за това — простото селско възпитание, пълната зависимост на детето от майката. Това бяха хората, които прочутите живописци бяха използвали.
Доктор Барбато застана до крака на леглото и каза тъжно:
— Ах, синьора Корбо, лош късмет ви сполетя тази зима.
Беше едновременно израз на съчувствие и напомняне колко лошо беше постъпила с Октавия.
Дори както лежеше по гръб, Лучия Санта така се ядоса, че бузите ѝ пламнаха, а огромните ѝ черни очи хвърлиха искри. Но преклонението на бедните пред толкова извисена личност като лекаря я накара да сдържи езика си, макар че можеше да му припомни как и той е ял от ръката ѝ филия черен хляб с оцет и зехтин. Каза покорно:
— Докторе, гърбът, краката ми… Не мога нито да ходя, нито да работя.
Докторът се разпореди:
— Първо изпратете детето в кухнята.
Малкото момиче се приближи повече до леглото и доближи ръка до главата на майка си. Майката каза тихо:
— Върви, Лена, върви в кухнята и помогни на братята си с чиниите.
Докторът се усмихна и Лучия Санта, като видя усмивката му, извика на италиански:
— Винченцо, Джино,mascalzoniтакива, започнахте ли с чиниите? Или оставихте кочината в кухнята да я види докторът? Почакайте, ще ви счупя ръчичките и на двамата. Лена, иди да ми кажеш дали работят.