— Докторе, как ще ви се отплатя?
И този единствен път той не се ядоса. С утешителна усмивка каза:
— Само ме поканете на сватбата на дъщеря ви.
Намекваше, че има и радости в живота, че след страданията следват награди, добрите дни следват лошите, че всичко ще се оправи, дъщерята ще оздравее, децата ще пораснат, времето ще тече.
ГЛАВА XII
Октавия се лекува шест месеца. През това време Лучия Санта нито веднъж не посети дъщеря си. Беше невъзможно. Пътят беше дълъг, домакинските ѝ задължения твърде много, а и нямаше вяра на Лари с очуканата му кола. И през ум не ѝ минаваше да остави децата сами вкъщи.
В деня, когато Октавия се върна, Лари и Вини отидоха да я посрещнат на гара Гранд Сентрал. Другите от семейството чакаха в жилището, децата бяха облечени в неделните си дрехи, Лучия Санта — в най-хубавата си черна рокля. Леля Луче сновеше из кухнята, кипваше вода, бъркаше доматения сос.
Джино гледаше през предния прозорец. Най-накрая се спусна към кухнята с викове:
— Мамо, идват.
Лучия Санта изтри избликналите сълзи от очите си. Леля Луче започна да хвърля равиоли в тенджерата с врящата вода. Вратата на жилището беше отворена и децата излязоха на площадката, надвесиха се над перилата и слушаха как стъпките приближават по стълбището.
Когато Октавия се появи, едва я познаха. Бяха се приготвили за някой бледен полуинвалид, някой, когото трябваше грижливо да пазят, някой възкръснал от оня свят. Видяха едно разцъфтяло американско момиче. Октавия вече нямаше обичайната си белезникава кожа. Бузите ѝ бяха червени като рози, косата ѝ беше накъдрена по американски. Носеше пола, пуловер и сако с коланче. Но най-много ги накара да се почувстват като чужди гласът ѝ, речта, начинът, по който ги поздрави.
Усмихна се мило, зъбите ѝ се показаха зад внимателно прибраните устни. Издаде вик, едновременно радостен, но и сдържан, прегърна Сал и Айлийн и каза на всеки поотделно:
— Миличък, миличка, колко ми домъчня за теб.
После отиде до Лучия Санта и я целуна по бузата, вместо по устата, и рече с приятен, кокетен глас:
— Ох, колко се радвам, че се прибрах у дома.
Лари и Винченцо се качиха по стълбите, всеки понесъл куфар. И двамата гледаха малко смутено.
Октавия целуна леко Джино по бузата и възкликна:
— Леле, колко си се разхубавил.
Джино се дръпна. Всички бяха зяпнали. Какво беше станало с нея?
Единствените, които се радваха на този нов човек, бяха двете малки деца, Сал и Айлийн. Не се откъсваха от нея, поглъщаха любезността ѝ с очи, уши и тела, стояха тръпнещи от удоволствие, докато тя прокарваше пръсти през косите им и не спираше да ги прегръща, като повтаряше с най-сладък глас:
— Ох, колко сте пораснали.
Лучия Санта накара веднага Октавия да седне. Изобщо не обърна внимание на тези нови нотки. Искаше дъщеря ѝ да си почине от изкачването на четирите етажа. Леля Луче, която вече слагаше масата, каза на Октавия:
— Слава Богу, че се върна, млада жено, майка ти има нужда от теб.
И се врътна обратно към печката, преди Октавия да отговори.
Това беше най-неловкото ядене в историята на семейство Анджелуци-Корбо. Разговорът представляваше вежлив обмен на сведения между чужди хора. Джино и Вини не се караха на масата. Сал и Айлийн бяха истински ангелчета, дума не отвориха кой има по-големи кюфтета. Луиза дойде с бебето и целуна Октавия припряно зад ухото, да не се зарази от нещо. Седна до Лари, като държеше детето си далеч от нея. Октавия загука на бебето, но не го докосна. Лари хапна, извини се и тръгна на смяна от четири до полунощ. Бързаше.
Когато Октавия понечи да почисти масата, всички скочиха ужасени. Даже Джино рипна и понесе чиниите към мивката. Лучия Санта извика:
— Какво искаш, пак да се разболееш?
Октавия седна, а малките Сал и Айлийн се облегнаха на краката ѝ и я загледаха с обожание.
Само майката долови тъгата зад усмивките и веселите приказки на Октавия. Защото, седнала отново в жилището, при вида на претрупаните с легла стаи и долапите, пълни с дрехи, пръснатите неща на децата, Октавия усети как я залива вълна на отчаяние. Когато денят отстъпи на вечерта, тя гледаше как майка ѝ върши цялата безкрайна домакинска работа — миенето на чиниите, гладенето на изпраните дрехи, паленето на газовата печка в кухнята и печката с въглища в предната стая, газената лампа, която обграждаше стаята със сенки, и накрая подготвянето на децата за лягане. Октавия мислеше какво щеше да прави в този момент в санаториума. Щяха да се разхождат в градината с нейната приятелка. Щяха да чакат вечерята в стаите си и да клюкарстват за любовните истории. Щяха заедно да се хранят и после да играят бридж в игралната зала. Октавия изпита копнеж по живота, който беше напуснала, единствения живот, посветен на грижите за самата нея, за собственото ѝ здраве и удоволствие, без тревоги и отговорности. Почувства се неудобно в собствения си дом, а семейството ѝ сякаш беше от чужди хора. Така беше погълната от мислите си, че не забеляза колко сковано се движеше майка ѝ из къщата.