Когато стана време за лягане и Джино и Вини се събличаха до сгъваемото легло в предната стая, Джино пошепна на Вини:
— Не изруга нито веднъж цял ден.
Вини каза:
— Сигурно е забранено да се ругае в болницата и тя е забравила.
Джино рече:
— Дано. Гадно е, когато момиче ругае, особено собствената ти сестра.
И така, двете останаха сами в кухнята, Октавия и Лучия Санта. Седяха на голямата кръгла маса с жълтата мушама. Чашите кафе се белееха пред тях. Гладенето чакаше Лучия Санта в ъгъла на стаята. Тенджера вода съскаше на газовия котлон. От дъното на коридора от стаи се носеше тихото дишане на спящи деца. В бледата жълта светлина на кухнята те се гледаха, а майката разказваше за нещастията от последните шест месеца. Колко непослушен станал Джино, и даже Вини и малките. Как Лари и жена му Луиза не помагали, както се полага, и как самата тя се разболяла, но не писала нищо в писмата си до Октавия, да не я притеснява.
Беше дълъг разказ, а Октавия само я прекъсваше от време на време с въпрос:
— Мамо, защо не ми писа, защо не ми каза?
Майката отвръщаше:
— Исках да оздравееш.
Нито една от двете не направи жест на привързаност. Октавия каза тихо:
— Не се бой, мамо, другата седмица се връщам на работа. И ще накарам децата да се учат както трябва и да помагат вкъщи.
Усети прилив на сили, увереност и гордост от това, че майка ѝ има нужда от нея. В този миг цялото отчуждение изчезна. Тя си беше у дома. Когато Лучия Санта започна да глади, Октавия отиде до стаята си и взе книга да чете, за да прави компания на майка си.
Седмица след като Октавия се завърна, най-накрая се запозна с анкетьора от социалната служба. Беше мила, радваше се, че си е у дома, не командваше както преди, нито викаше, нито ругаеше.
Нахълта в апартамента около четири следобед и се изненада, като видя господин Ла Фортеца, вдигнал крака на стола, да си пийва кафе и да хапва сандвич с шунка. Мъжът изгледа внимателно дръзкото ѝ красиво лице и остави деликатесите си настрана. Изправи се като джентълмен.
— Това е дъщеря ми — каза Лучия Санта. — Октавия. Най-голямата.
Господин Ла Фортеца остави италианските си обноски и каза с дружелюбен американски глас, отсечено, непринудено:
— Много съм слушал за теб, Октавия. С майка ти хубаво си приказвахме. Ние сме стари приятели.
Октавия кимна хладно и големите ѝ тъмни очи хвърлиха неприязнен поглед, неприязън, която тя нямаше намерение да издава.
Лучия Санта, ядосана от тази неучтивост, каза:
— Ела да пийнеш кафе с нас и поговори с младежа. — А към господин Ла Фортеца добави: — Тази е умницата. По-стоянно чете книги.
— Да, ела да пийнеш кафе — рече господин Ла Фортеца. — Ще се радвам да си поговорим, Октавия.
Октавия беше толкова обидена, че за малко не изруга. Унижаващото обръщане на малко име, фамилиарността я накараха да се изплюе, но в кърпичката си, както подобава на скоро оздравял белодробно болен. Те я гледаха със състрадателно разбиране. Тя седна и се заслуша как майка ѝ бъбри със социалния анкетьор.
Беше чел разни романи, господин Ла Фортеца, в които бедното работещо момиче било достойно само за присмех и благоволение от заможния младеж, а щастливата женска падала по гръб и махала с крака като куче. Понятно беше, не заради парите, а като признание за благородството му. Уви, господин Ла Фортеца нямаше този бляскав вид, усмихнатото русоляво лице, стегнатия американски изискан чар или милиона (винаги милион долара), които, естествено, не значеха нищо за героинята. Затова Ла Фортеца ставаше все по-оживен, бъбрив и чаровен, доколкото му позволяваха двете бухалски очи, обрамчени с тъмни кръгове. Октавия го гледаше все по-хладно. Джино и Винсент влязоха вкъщи и като видяха изражението на сестра си, се замотаха из стаята в радостно очакване. Ла Фортеца говореше за литература:
— Ах, Зола, той е знаел как да пише за бедните. Голям творец, знаете. Французин.
Октавия каза тихо:
— Знам.
Но Ла Фортеца продължи: