— Бих искал да е жив и днес и да пише как бедните трябва да живеят с няколкото цента, които службата отпуска. Какъв фарс. Ето един човек, чиито книги дъщеря ви трябва да чете, госпожо Корбо. Само по себе си това е образование. А и ще ти позволи да разбереш себе си, Октавия, и своето обкръжение.
Октавия, която едва се сдържаше да не го заплюе, кимна кротко.
Ла Фортеца беше доволен, майката също. Със сериозен поглед каза:
— Ето, ти си умно момиче. Искаш ли някой ден да идем на театър? Питам те пред майка ти от уважение. Аз самият съм старомоден, майка ти да ти каже. Не е ли вярно, синьора?
Лучия Санта се усмихна и кимна. Тя мечтаеше дъщеря ѝ да се омъжи за юрист с хубава работа в общината. Защото майките, дори в книгите, не се целеха толкова високо, колкото героините. Тя каза великодушно:
— Той е добро италианско момче.
Ла Фортеца продължи:
— Много сме си приказвали с майка ти и добре се разбираме. Сигурен съм, че тя няма да има нищо против да излезем по приятелски. В общината ни дават билети за театър на намалени цени. За теб ще бъде нещо ново, по-различно от киното.
Октавия беше ходила много пъти на театър. В магазина за дрехи също им даваха билети на намалени цени. Тя беше чела същите романи и винаги изпитваше огромно отвращение от героините, тези щедри, безмозъчни девойки, които се поддаваха на срама, докато правеха удоволствие на мъжете, размахали богатството си като стръв. Но този тъп, умрял от глад макаронаджия висшист си мислеше, че може да я изчука. Очите ѝ припламнаха и тя изстреля остро в отговор на неговата покана:
— Я върви си сери в шапката, копеле нещастно.
Джино и Вини в ъгъла се спогледаха: "Хайде, почна се."
Лучия Санта като нищо неподозиращ човек, седнал на запалено буре с барут, който едва сега вижда свистящия фитил, се заоглежда наоколо, сякаш се чудеше накъде да побегне. Вълна кръв заля лицето на господин Ла Фортеца, дори бухалските му очи почервеняха. Беше вцепенен.
Защото нищо не караше кръвта да ври така, както млада опърничава италианка. Октавия го ругаеше с висок, плътен сопран:
— Ти взимаш осем долара на месец от бедната ми майка, която има да храни четири малки деца и болна дъщеря. Доиш семейството ни с всичките ни нещастия и имаш нахалството да ме каниш на среща? Ти си един пършив мръсник, един пършив, гаден мошеник. Братчетата и сестричето ми минават без бонбони и кино, за да може майка ми да ти плати, а аз ще тръгна да излизам с теб? — Гласът ѝ беше остър и недоверчив. — Хубаво, че си старомоден. Само истински мръсен макаронаджия от Италия с тези благовидни "синьора-миньора" номера може да извърти такъв номер. Обаче аз съм завършила гимназия, чела съм Зола и съм ходила на театър, така че върви да чакаш някое зелено девойче да слезе от кораба, да го шашнеш, и се пробвай да го чукаш. Защото на мен си ми ясен като бял ден: шмекер нещастен.
— Октавия, Октавия, стига — извика Лучия Санта ужасена. Обърна се към младежа да обясни: — Тя е болна, има треска.
Но господин Ла Фортеца летеше през вратата и надолу по стълбите. Забрави си кафявия пакет. Лицето му, докато бягаше, беше на човек, хванат да върши най-срамния грях, лице, което не видяха повече. След две седмици при тях дойде нов анкетьор, възрастен американец, който им намали помощите, но им каза, че парите под попечителство не се броят от службата като активи на семейството, тъй като единствено съдията може да ги освободи при неотложна нужда на всяко отделно дете, а парите на никое от тях не можеха да бъдат ползвани за другите две деца или за майката.
Но последната сцена с господин Ла Фортеца беше нещо, което Джино и Винсент никога нямаше да забравят. Клатеха глави, докато момичето ругаеше така ужасно. От сърце се заклеваха никога да не се женят за момиче като сестра им. Но поне приключи онази атмосфера, онова особено отношение, полагащо се на болния, напрегнатата учтивост към член от семейството, завърнал се от болница или от дълго пътуване. Нямаше съмнение. Това беше едновремешната Октавия. Жива и здрава. Дори майката не можа да се разсърди от поведението на дъщеря си, макар че никога не разбра негодуванието ѝ пред господин Ла Фортеца. В края на краищата всеки си плаща, за да живее.
ГЛАВА XIII
В деня, когато получиха писмото от Рейвънсууд, Октавия не го прочете на майка си, преди всички деца да си легнат. Беше много кратко, официално съобщение, в което се казваше, че бащата може да бъде пуснат при семейството си на изпитателен срок, ако съпругата му подпише документите. Беше ясно, че се нуждае от постоянни грижи и надзор. Към писмото беше приложен и въпросник за попълване. В него се питаше за възрастта на децата, за доходите на цялото семейство и на всеки член поотделно. Всичко в писмото изясняваше, че бащата е все още инвалид, макар и годен за изписване. Лучия Санта нервно отпиваше от кафето си.