— Значи не е съвсем оздравял, само искат да го изпробват — каза тя.
Октавия държеше да бъде напълно откровена:
— Здрав е. Само не може да работи и да върши каквото и да е. Трябва да се гледа като болен човек. Може след време пак да се върне на работа. Искаш ли да се върне? — попита тя.
Сведе очи надолу и се изчерви, защото мислеше срамни неща за майка си.
Лучия Санта гледаше любопитно как дъщеря ѝ се изчервява.
— Защо не? — попита тя. — Той е баща на три от децата ми. Вадил ни е хляба десет години. Ако имах магаре или кон, който да е работил толкова, щях да се грижа за него, когато се разболее или остарее. Защо да не си искам съпруга?
— Аз няма да те притеснявам — каза Октавия.
— То притеснения ще има достатъчно — отвърна Лучия Санта. — Кой знае, може да направи нещо на децата. А и кой ще тръгне да преживява всички онези години наново? Всички ще трябва да страдаме, да си заложим живота, за да му дадем още една възможност. Не, много ще ни дойде, твърде много.
Октавия мълчеше. Двете седяха часове наред или поне им се сториха часове. Октавия държеше писалка и мастилница, готова да напише отговора до санаториума.
Майката размишляваше върху проблема. Припомни си сходни случаи, близки, които се връщаха у дома и извършваха убийства и други престъпления в лудостта си.
Мислеше за дъщеря си Октавия, която ще страда, ще бъде принудена да напусне дома си, да се омъжи рано, за да се махне от къщи.
Не можеше да рискува. С пълното съзнание какво означава решението ѝ (пред очите ѝ изплува животно, затворено зад желязо и тухли безброй години), тя обрече съпруга си, бащата на своите деца, човека, с когото споделиха онова лято на радости, на една човешка и земна вечна безнадеждност. Лучия Санта поклати бавно глава и каза:
— Не, няма да подпиша. Да си стои там.
Октавия беше изненадана и донякъде поразена.
Спомените за смъртта на баща ѝ я връхлетяха, усети отново онова ужасно чувство на загуба, което беше изпитала като малка. Ами ако по някакво чудо той можеше да оживее, както сега те можеха да върнат живота на втория ѝ баща? Изведнъж помисли, че никога няма да посмее да погледне Джино, Сал и малката Айлийн в очите, ако не върне баща им у дома. Тя каза:
— Мисля, че трябва да говорим с Джино и Сал. Все пак той им е баща. Да видим какво ще кажат. Може пък и да го върнем, мамо.
Лучия Санта погледна изпитателно дъщеря си, преценяваше и търсеше желанията ѝ. Този поглед винаги смущаваше Октавия, защото беше толкова безличен. После каза:
— Какво разбират децата? Остави ги на мира, достатъчно мъки ги чакат. А и не можем да си позволим да върнем баща им у дома.
Октавия промълви кротко, като сведе глава над кафето:
— Мамо, да опитаме, заради децата. На тях им е мъчно.
Когато майката отговори, гласът ѝ беше изненадващо презрителен. Тя поклати глава и каза:
— Не, дъще, лесно ти е на теб да си щедра и добра. Помисли само: когато стане тежко и съжалиш за добрината си, ще страдаш. И колко ще се ядосваш, че добрината те е подвела. Едно време и аз бях така. Пази се от добродушните, милостиви хора, които дават, защото не знаят колко ще им струва добрината. А после се сърдят, презират те, защото разчиташ на човещината им. Как се трупаха съседите да ми помагат, когато баща ти умря, как плаках от добрината им. Но уви, не можем вечно да бъдем добри, вечно да бъдем щедри, много сме бедни, не можем да си го позволим. Че даже леля ти, дето беше богата, и тя се опъна. Много е хубаво — чудно е да си щедър за малко. Но за постоянно — дразни, не е в човешката природа. Ще ти омръзне вторият ти баща, ще има кавги, викове, ругатни, ще се омъжиш за първия срещнат и ще изчезнеш. А аз ще плащам за голямото ти отворено сърце. — Тя направи пауза. — Той ще боледува до края на живота ни.
С тези думи Лучия Санта обрече и осъди съпруга си завинаги.
Жените измиха чашите си от кафето. Майката остана в кухнята да избърше масата и да помете пода. Октавия се прибра в стаята си, като си блъскаше главата как ще говори с децата на сутринта и съзнаваше, че го прави, за да се отърси от угризенията.
В леглото Октавия мислеше за майка си, за нейното лекомислие, за хладнокръвното ѝ решение. После се сети, че е забравила писмото в кухнята. Стана и прекоси коридора по нощница. Все още светеше.
Лучия Санта седеше на масата в кухнята сред големи кесии захар, сол и брашно, пълнеше захарницата, солниците и бакъреното гърне за брашното. Писмото с големия черен официален печат и напечатания държавен плик лежеше пред нея. Тя го гледаше, сякаш може да го прочете, и изглежда, попиваше всяка дума. Вдигна очи към дъщеря си и каза: