— Аз ще пазя писмото. Ти ще напишеш отговора утре.
Джино лежеше буден до спящия Сал, чу всичко през отвореното прозорче между спалнята и кухнята. Не изпитваше нито негодувание, нито гняв от решението на майка си, само гадене в стомаха. Малко по-късно лампата в кухнята изгасна, чу как майка му минава край неговото легло към стаята си и заспа.
Лучия Санта не мигна. Протегна се в тъмното да докосне Айлийн и намери гладката кожа и кокалестите раменца, малкото телце сгушено до хладната гипсова стена. От допира с тази невинна, уязвима плът тя почерпи сили. Това, което докосваше, беше живот — живот, поверен на нея. Тя беше закрилникът на всички тях. От нея идваше доброто и злото, радостите и мъките. Заради това тя беше хвърлила съпруга си в бездната.
Но това не стигаше. Извика в спомените си всички онези случаи, когато я удряше, псуваше заварените си деца, беснееше през нощта и плашеше собствените си деца. Припомни си непостоянната му работа, скъпо струващата му набожност. Но отхвърли всичко в един-единствен вътрешен отчаян стон: "Франк, Франк, защо не се погрижи за себе си? Защо се остави да се разболееш така?" Спомни си как той заделяше от спечелените с тежък труд пари, изражението на накърнена гордост на лицето му и добротата, когато беше безпомощна вдовица. С тежка въздишка прие истината. Запасите ѝ бяха твърде оскъдни, беше твърде бедна, за да си позволи милост към мъжа, когото обичаше. "Не, няма милост — мислеше тя, — няма милост, няма милост." Протегна се отново да докосне спящото телце, младата копринена кожа на дребното човече до нея. После скръсти ръце, вгледа се в тъмнината и зачака търпеливо съня. Тя беше обрекла Франк Корбо никога да не види децата си пораснали, никога да не сподели леглото ѝ, никога да не види внук. На италиански промълви: "Боже, Боже, пази ме,aiuta mi",сякаш самата тя не можеше да разчита никога на милостта, която беше отказала.
Следващата вечер, след вечеря, Октавия заведе Сал и Джино във всекидневната да говори с тях. И двамата бяха малко нащрек, защото тя беше много мила, кротка като учителка, но когато заговори, Джино разбра какво ще последва. Спомни си какво беше дочул миналата нощ.
Докато Октавия обясняваше защо баща им не може да се върне у дома, Джино си спомняше колко пъти той го беше водил на подстригване и как се гледаха един друг, очите на малкото момче вперени право напред и по някакво чудо в огледалото пред него баща му седеше на теления стол, а зад главата му беше огледалната стена. И бащата виждаше лицето на сина си в огледалото. Макар и двамата да се взираха в една посока, един зад друг, се гледаха без свенливост, защитени от стъклото.
Винаги му се струваше, че тази огледална стена, която по такъв вълшебен начин ги изправяше един срещу друг, ги защитаваше, за да могат да изследват очите си, всеки да се разпознава като част от другия.
Между тях бръснарят с белите мустаци кълцаше коса на черно-белия раиран чаршаф и клюкарстваше на италиански с бащата. Джино беше омагьосан от скърцането на ножицата и мекото падане на косата по раменете му, от белите плочки на пода, белия мраморен тезгях със зелени шишета лосион, отразяващи се в огледалата зад тях. Баща му се усмихваше през стъклото и се опитваше да го разсмее, но защитено от междинното стъкло, детето отказваше. Лицето му оставаше сериозно. Това беше единственият път, в който си спомняше баща си постоянно усмихнат.
Когато Октавия свърши да обяснява всичко, Джино и Сал се готвеха да слязат долу да играят. Баща им беше болен, което означаваше, че някой ден може да се върне, а времето на тази възраст нямаше значение. Октавия ги гледаше внимателно за следи от тревога. Попита кротко:
— Искате ли да се върне веднага?
Малкият Сал каза почти през сълзи:
— Не искам да се върне. Страх ме е от него.
Октавия и Джино се изненадаха, защото Сал обичаше баща си повече от което и да е от другите деца.
Джино беше в неловко положение, защото се чувстваше отговорен за баща си. Колко пъти майка му казваше: "Същият си като баща си", когато той отказваше да върши работа, не слушаше и кръшкаше от задълженията си? Затова приемаше, че всички несгоди на семейството произлизат от баща му, а не от него. Каза тихо:
— Каквото каже мама, е добре. — Помълча малко и добави: — Не ме интересува.
Октавия ги пусна. Отиде до прозореца и ги видя как се изтъркаляха от входната врата. Изпита непреодолима тъга — не за нещо конкретно, а така, изобщо, сякаш вторият ѝ баща беше пострадал от някаква участ, сполетяла цялото човечество, и че някаква присъда я очаква и нея самата.