ГЛАВА XIV
Лари Анджелуци започна да разбира някои неща от живота, когато се роди второто му дете и от железницата му дадоха да работи само три дни в седмицата. Освен това успя да се огледа в едно живо огледало.
Една неделя, на път към свой приятел, Лари и Луиза стояха на ъгъла на 34-та улица и Десето авеню и чакаха тролей. Луиза държеше едното дете за ръка, а той караше количката. Изведнъж Лари забеляза Джино, който ги гледаше от отсрещната страна на авенюто. В очите на мургавото, оперено малко момче се четеше учудване, тъжно съжаление и дори някакво отвращение. Той махна на Джино да дойде и докато братчето му пресичаше авенюто, Лари си спомни как Джино като малък се навеждаше назад да гледа батко си на коня. Усмихна се меко на Джино и каза:
— Виждаш ли какво става, като се ожениш, малкият?
Каза го на шега, не знаеше, че брат му никога няма да го забрави.
Луиза, с вече костеливо и изсушено лице, се намръщи и на двамата и запита грубо:
— Не ти ли харесва?
Лари се засмя и каза:
— Шегувам се.
Но Джино я погледна мрачно, омагьосан и от двамата, прозрял нещо съвсем различно зад тях.
Със задължителната вежливост момчето остана да им прави компания, докато дойде трамваят. "Расте — помисли си Лари, — а аз работех на неговите години." Попита:
— Как е гимназията, малкият?
Джино сви рамене.
— Бива — каза.
Когато Лари се качи на трамвая със семейството си, видя, че Джино ги гледа, докато се скри от погледа му.
Пътувайки по стоманените релси и отдалечавайки се почти магически от малкия си брат в чистия златист въздух на неделното утро, Лари усети, че губи нещо. Че животът му бе свършил. Именно в това утро, тази среща, този миг на прозрение доведоха до новия му живот, напускането на железницата с осемте години стаж и стабилната, пожизнено осигурена работа.
Една сутрин на следващата седмица Лари слезе до фурната да вземе кифли за закуска. Не беше ходил на работа миналата нощ, влаковете все още бяха малко. Гуидо, синът на пекаря, вече с малки мустачки, го посрещна с истинско удоволствие. Разбъбриха се. Гуидо беше прекъснал гимназията, за да помага цял ден във фурната. С чувството на делови човек запита:
— Лари, не искаш ли хубава работа?
Лари се усмихна.
— Искам, разбира се — каза той с присъщата си склонност да се съгласява, без и през ум да му минава да напусне железницата.
Гуидо рече:
— Ела.
Влязоха в задната стаичка. Там бяха пекарят с чаша анасонлийка пред себе си, говореше с мъж на неговата възраст, определено беше италианец, но облечен по американски, без изобщо да прилича на новодошъл. Косата — ниско подстригана, а връзката — тънка, гладка и едноцветна.
Гуидо ги представи:
— Лари, запознай се с чичо Паскуале — господин Ди Лука, той е израснал с баща ми в Италия. Чичо Паскуале, това е моят приятел Лари, за когото ти приказвах.
Лари се изчерви от удоволствие, че са говорили за него. Питаше се дали мъжът наистина е чичо на Гуидо, или така се обръщат към близък приятел на семейството. Лари им се усмихна широко и стисна силно ръката на непознатия. Пекарят се обади:
— Седни. — И му наля чаша анасонлийка.
Лари се засмя и каза:
— Не пия. Може една чашка кафе.
Видя как господин Ди Лука го гледа с открито преценяващия поглед на италиански баща, който наблюдава ухажора на дъщеря си — очи присвити, предпазливи, подозрителни, претеглящи.
Гуидо поднесе кафе и напълни чашата на непознатия с анасонлийка. Подхвана непринудено:
— Татко, чичо Паскуале ти каза, че търси нов човек, нали, чичо Паскуале? Това е най-подходящият човек, моят приятел Лари. Нали помните всичко, дето ви разказах за него?
Двамата възрастни мъже се обърнаха към него с великодушна, мила усмивка. Пекарят вдигна ръце: "Какво да го правя?", а чичо Паскуале сви рамене, сякаш казваше: "Не е голяма беля, малкият." В Италия нещата не се вършеха така. Чичо Паскуале каза на италиански на пекаря:
— Този тук добро момче ли е?
Пекарят отвърна неохотно:
— Un bravo.
Всички се усмихнаха един на друг. Пиеха спокойно, а двамата възрастни мъже запалиха пури "Де Нобили". На всички беше ясно, че господин Ди Лука е впечатлен.
Лари беше свикнал на такава реакция. Знаеше отдавна, че в самата му усмивка и държане има нещо изключително приятно, нещо, с което моментално се харесваше и на мъже, и на жени. Осъзнаваше го с цялата си скромност, приятно му беше и бе благодарен за този дар, а това го правеше още по-симпатичен.