— Искаш ли да работиш с мен, как мислиш? — попита господин Ди Лука.
Тук положителните черти на Лари взеха връх, инстинктивното му чувство как трябва да се държи с такива хора. Това беше личен въпрос. Уважаваш ли ме като мъж? Приемаш ли ме като вожд на племето, като втори баща, като почетен кръстник? Ако сега посмееше да попита каква работа, колко пари, къде, кога, как, какви гаранции, всичко свършваше. Всичко щеше да приключи дотам.
И макар да не искаше работата, макар и през ум да не му минаваше да зареже осемте си години стаж в железницата, от чисто вродено възпитание и безсмислена склонност към съгласие Лари каза съвсем искрено:
— За мен ще бъде удоволствие да работя за вас.
Паскуале ди Лука събра длани със силен плясък.
Очите му блеснаха, на лицето му се изписа радостно стъписване.
— Боже Господи — каза той, — можело значи италианците още да отглеждат такива момци в Америка?
Гуидо избухна в доволен смях, а пекарят хвърляше усмивки към всички. Лари продължаваше да се усмихва скромно.
— Сега ще ти покажа какъв човек съм — продължи Паскуале ди Лука. Извади пачка банкноти и даде три двайсетачки на Лари с думите: — Това ти е надницата за първата седмица. Утре сутрин идваш в кантората ми и започваш работа. Ще носиш костюм и вратовръзка, спретнати, не лъскави, като американец, като мен. Ето я кантората ми.
Извади малка картичка от горния джоб на сакото и я даде на Лари. После се облегна назад и запафка с пурата.
Лари взе парите и картичката. Беше шашнат и не успя да каже друго, освен да промърмори някакви благодарности. Това беше два пъти повече, отколкото вадеше на железницата, даже на пълен работен ден.
Гуидо попита гордо:
— Какво ти казах, чичо Паскуале?
Господин Ди Лука кимна одобрително.
Всички си напълниха отново чашите и едва тогава Лари попита за работата. Господин Ди Лука обясни, че Лари ще бъде събирач на членския внос в Съюза на пекарите, че ще има спокойна, лека територия и ако се представи добре, ще получи по-съблазнителна след година-две. Обясни му, че всички собственици на фурни също плащат такси, не само наемните работници, и то по-високи. Лари трябва да си води счетоводни книги като застрахователен агент, трябва да проявява такт, да общува свободно, да бъде дружелюбен с всички, никога да не пие на работа, да не се забърква с никакви жени във фурните. Работата ще бъде тежка, ще си заработва надницата. Господин Ди Лука си допи анасонлийката, стана, стисна ръката на Лари и каза:
— Утре в десет.
После прегърна пекаря с мъжка прегръдка, потупа Гуидо по бузата и му пъхна сгъната банкнота, като подхвърли дружелюбно:
— И хубаво да работиш за баща си, ей! Той много те глези, като американец, но ако чуя нещо, ще дойде чичо ти Паскуале и ще те направи добър италиански син.
Под ласкавите думи звънтеше желязо. Гуидо го блъсна шеговито и отвърна:
— Не се бой за мен, чичо Паскуале.
Хвана го под ръка, заведе го до вратата и двамата се смееха един на друг, докато излизаха. Чичо Паскуале каза:
— Ожени се за добро италианско момиче да помага в магазина.
Когато се върна, Гуидо заподскача около Лари с викове:
— Успя, успя — а като се укроти, каза: — Лари, след две години ще си купиш къща на Лонг Айланд. Чичо ми Паскуале не е скъперник. Нали, татко?
Пекарят бавно отпи от анасонлийката, после въздъхна.
— Ех, Лоренцо, Лоренцо, смелият ми той — каза. — Сега ще разбереш що за свят е това и ще станеш мъж.
Лари Анджелуци печелеше добре. Спеше до късно, обядваше си у дома, после обикаляше фурните на своята територия. Италианските пекари бяха добри, даваха му кафе и сладки, полските се цупеха, но скоро омекваха пред неговия чар, макар че не пиеше твърд алкохол с тях. Радваха се на успехите му сред полските момичета, които идваха за чаени бисквити и оставаха, докато Лари тръгваше за следващата спирка. Понякога дори ползваше задната стаичка на фурната за едно бързо, като знаеше, че самият пекар би се радвал да има някой върху момичето и сам би го водил редовно отзад.
Италианците си плащаха таксите, без да питат, както се полагаше на хора, които в старата родина са носели яйца на попа да им прочете писмо и вино на селския писар да им каже какъв е законът. Поляците му плащаха само заради компанията и чара. Имаше проблеми единствено с немските пекари.
Не толкова че не искаха да плащат, но според него просто не желаеха да броят пари на италианец. Рядко му предлагаха кафе и кифли и рядко си говореха с него, за да засвидетелстват приятелство. Плащаха му, както се издължаваха на хлебаря или млекаря. Лари нямаше нищо против. И без това пиеше твърде много кафе, но пък това го караше да се чувства като гангстер.