В Италия бяха по-силни от мен. Ако вземех маслинка отpadrone,морковче или, не дай си Боже, самун хляб, трябваше да бягам, да се крия чак в Африка, за да се спася от отмъщението му. Но тук е демокрация иpadroneне е толкова силен. Тук може да избягаш от съдбата си. Но трябва да плащаш.
Кой е тоя немец, тоя фурнаджия, че ще си вади парите, ще си пече хляба, без да плаща? Светът е опасен, ей. Кой му дава право да пече хляб на оня ъгъл, на оная улица? Законът? Бедните хора не могат да спазват всички закони. Жив човек няма да остане. Самоpadroniще останат.
Оня човек, немеца, ти го жалиш сега. Недей. Видя ли колко добри бяха с теб полицаите? Ето, ти си ми приятел, но оня пекар, дето полицаите са му под носа, даже кафе и кифлички не им праща, да се сприятели с тях. Какво ще кажеш? Човекът дежури, цял ден на крак, а оня го кара да си плаща и бисквитката с кафето. Що за човек е това?
Господин Ди Лука замълча, на лицето му се изписа почти невярващо, непреодолимо отвращение.
— Това е човек, който си мисли, че щом работи много, е честен. Не нарушава закона, значи нищо лошо не може да му се случи. Глупак е той. Слушай сега какво ще ти кажа.
Господин Ди Лука отново направи пауза. После с тих, съчувствен глас продължи:
— Виж себе си. Работеше много, беше честен, не нарушаваше закона. Не си работил ли? Я си виж ръцете — като горила си станал от труд. Само че тук работа няма. Никой не идва да ти даде плик с пари, защото си бил честен. Не нарушаваш закона, не влизаш в затвора, ама с това ли ще храниш жена си и децата? И какво тогава правят хора като нас? Казваме си: "Добре, работа няма. Не ни плащат. Не можем да нарушим закона и не можем да крадем, защото сме честни. Значи ще мрем от глад, аз, децата и жената." Така ли?
Изчака Лари да се засмее.
Лари продължаваше да го гледа, очакваше още нещо. Господин Ди Лука забеляза и каза сериозно:
— Няма вечно да е така, здрава ръка да ни храни. Стига, (е работиш ли още за мен? Сто долара на седмица и подбра територия. Съгласен?
Лари каза тихо:
— Благодаря, господин Ди Лука. Съгласен съм.
Господин Ди Лука вдигна нравоучително пръст.
— И повече да не плащаш за никого.
Лари се усмихна.
— Няма — каза.
Когато слезе от колата на Десето авеню, Лари повървя малко край депото. Осъзна, че човек не може вечно да любезничи с хората и да очаква от тях да правят каквото поиска. Не и щом опре до парите. Трябва да бъдеш зъл. Озадачаваше го само възхищението, което хората изпитват към човек, извършил жестокост. Припомни си размазаното лице на немеца и възторга на господин Ди Лука по този повод. От това щеше да печели пари, жена му и децата му щяха да живеят като хора, които имат препитание, щеше да помага на майка си, на братята и сестрите си. А и честно казано, той не удари немеца заради парите. Че нали винаги му беше плащал таксите?
ГЛАВА XV
Лучия Санта кара семейния организъм да устоява на ударите на времето: децата растат, родителите умират и всичко в света се променя. Тя преживява пет години за миг, а след нея вървят сенките на спомените, които са истинската съставка на живота и силата на духа.
За пет години външният свят оредя. Черните кръгове на жените, които клюкарстваха, се свиха, гроздовете дечурлига, които викаха и играеха в тъмните летни нощи, вече не изглеждаха така гъсти. От другата страна на авенюто дрънчащите локомотиви минаваха вече по надлеза и фенерджийчетата с островърхите закопчани кепета и гуменките шпори изчезнаха завинаги. Пешеходният мост над Десето авеню, вече ненужен, беше съборен.
След няколко години западният вал на града щеше да изчезне и хората, които го обитаваха, щяха да се пръснат като пепел — онези, чиито деди в Италия бяха живели на една и съща селска улица хиляди години, чиито деди бяха умирали в същата стая, в която бяха родени.
Лучия Санта стоеше на пост срещу по-близки опасности — опасности, които беше преодоляла през последните пет години: смърт, сватба, пубертет, бедност и онази липса на чувство за дълг, която вирее у децата, родени в Америка. Тя не знаеше, че се отбранява срещу една непрестанна атака и все някога ще отслабне, тъй като се изправя срещу самата съдба.