Но тя беше създала един свят, тя беше неговата каменна основа. Децата ѝ сънливо се измъкваха от топлите легла и я сварваха да пече хляб на ранната утринна светлина, а дрехите им за училище висяха по столовете край газената печка. У дома след училище я заварваха да глади, да шие, да наглежда големите кафяви тенджери на кухненската печка. Движеше се в облаци пара като скромно божество, явяваше се и изчезваше сред дъх на топъл памук, чесън, доматен сос и задушено месо с грах. Като издаваше нейната тленност, старото радио с вид на катедрала изливаше зехтинени песни на Карло Бути, италианския Бинг Кросби, любимец на италианските матрони, чието лице, изпито, измъчено, увенчано с бялото борсалино на новодошлите, се мъдреше върху саламите във всяка бакалска витрина по Десето авеню.
Вратата никога не беше заключена за никое дете, когато се връщаше от училище или от игра. Нито раждане, нито смърт можеха да попречат на димящите чинии да стигнат до кухненската маса. А през нощта Лучия Санта чакаше къщата да утихне и да се укроти, преди сама да потърси съня. Децата ѝ не бяха виждали очите ѝ затворени и беззащитни срещу света.
В живота ѝ имаше дни, месеци, сезони като кратки епизоди. Една зима съществуваше единствено защото Джино се върна у дома от училище и завари майка си съвсем сама и двамата прекараха щастлив следобед заедно, без дори да си говорят.
Джино наблюдаваше как майка му глади дрехи в сивата студенина на падащия здрач. Отиде да души над печката, вдигаше капак след капак и не остана доволен. Не обичаше спанак, плувнал в мазния зехтин. Тенджерата с варените картофи го подразни още повече, затова тресна капака и каза сърдито:
— Мамо, нямаш ли нещо свястно за ядене?
После посегна към радиото да го включи на американска станция. Майка му направи заплашителен жест и той отскочи. Той всъщност обичаше да слуша италианската станция, особеноromanze,каквито майка му беше пуснала в момента. Те винаги звучаха, сякаш се убиваха един друг, и той разбираше достатъчно от текста. Не бяха като американските "сапунени опери". Тук се понасяха удари, родителите не разбираха, но бяха твърди и непреклонни. Мъже убиваха любовниците на жените си нарочно, а не случайно. Жените действително тровеха съпрузите си, обикновено с нещо, което причиняваше ужасни болки, съответно придружени с писъци. Техните изтезания бяха утеха за живите.
Джино извади книгите, взети от библиотеката, и се зачете на кухненската маса. От другата страна майката гладеше дрехи и топлата пара загряваше стаята. В жилището беше много тихо, нямаше никой. Сал и Лена играеха долу на улицата, Вини беше на работа. Ставаше все по-тъмно, докато накрая Джино вече не можеше да чете. Вдигна глава и видя как майка му го гледа, неподвижна, със странен поглед в очите. Миришеше на чесън, горещ зехтин и брашнени картофи, тенджерата с вода съскаше на газовия котлон. Тогава майка му вдигна ръка да запали лампата.
Джино ѝ се усмихна и отново наведе глава към книгата. Лучия Санта свърши с гладенето и сгъна дъската. Загледа четящия Джино… Той рядко се усмихваше, беше станал много сериозно момче, много тихо. Как се променяха децата! Но пак си беше твърдоглав, инат, понякога луд като баща си. Тя занесе дрехите в спалнята и ги подреди в бюрото. После се върна в кухнята и много тихо обели пресни картофи, наряза ги на тънко и направи място на печката за големия черен тиган. Лъжицата домашна кафява мас се стопи бързо. Тя изпържи картофите до златистокафяво, после счупи две яйца над коричките. Напълни една чиния и без да каже дума, я тръсна върху книгата на Джино под носа му.
Джино издаде вик на истински възторг. Лучия Санта каза:
— Бързо яж, докато не са те видели другите, защото никой няма да ми яде хубавия спанак.
Той изгълта картофите и ѝ помогна да сложи масата за останалите.
Друга преживяна зима влезе в живота ѝ заради смъртта на леля Луче. Тя плака за старицата повече, отколкото за майка си. Горката баба умря сама, сред студената зима, в една от двете голи стаички, които през последните двайсет години бяха нейното усойно гнездо. Умря като бръмбар, люспестата ѝ кожа бе скована от студа, клечестите ѝ крака усукани един в друг, вените леденосини от смъртта. Единствената ѝ утеха беше газовата печка, на която се мъдреше бяла емайлирана тенджера с вода.
Лельо Луче, лельо Луче, къде бяха близките ти да се погрижат за тялото ти? Къде бяха децата ти да поплачат на гроба? И само като се сетеше, че беше завиждала на гордата старица за липсата на задължения, за живота ѝ без земни грижи. Тогава Лучия Санта осъзна своето щастие. Беше създала свят, който бе безкраен. Той нямаше да я отритне и тя нямаше да умре сама и да бъде погребана в земята като забравено насекомо.