Но какво чудо бе донесла тя на всички тях, чудо, невъзможно без величествената леля Терезина Кокалити, която същата зима, когато умря леля Луче, стана близка на Лучия Санта и съюзник на семейство Анджелуци-Корбо.
Терезина Кокалити беше най-страшната и уважавана жена на Десето авеню. Висока, кокалеста, вечно облечена в черно, което носеше за съпруга си, починал преди двайсет години, тя тормозеше зарзаватчии, бакали, месари. Хазаите не смееха да я притискат за закъснелия наем, анкетьорите от социалната служба ѝ позволяваха да подписва необходимите формуляри и никога не ѝ задаваха и един неудобен въпрос.
Езикът ѝ бе отровно остър, стегнатите скули на лицето ѝ изписваха лукавата маска на самия дявол. Но когато ѝ отърваше, можеше да проявява угоднически чар, опасен като змия.
Четиримата ѝ синове работеха, а тя получаваше социални помощи. Когато купуваше дузина плодове, плащаше, след това протягаше ръка и взимаше един отгоре. Изнудваше месаря за останалите късчета говеждо, за сланината от нарязаните пържоли. Вдигаше ръка срещу целия свят.
Леля Кокалити научи Лучия Санта как да цепи долара на две. Яйцата се купуваха от един добър момък, който крадеше сандъци от камионите с птици и понякога дори имаше пресни пилета. Костюмите и бананите идваха от смелите докери, които разтоварваха корабите, макар че какво търсеха костюми на кораба, никой не знаеше. Платове, хубави коприни, истинска вълна се продаваха от врата на врата от вежливи и приказливи обирджии, които атакуваха каросериите. И всички тези хора търгуваха с теб по-честно от магазинерите от Северна Италия, които стърчаха по Девето авеню като римски лешояди.
Кой живееше иначе? Никой в техния свят.
И тъй минаваха годините. Само пет? Сякаш бяха повече и пак толкова бързо отлетяха. Само смъртта може да отчита времето.
Пекарят един ден намери жена си умряла като дракон, каквато си беше, вкопчила нокти в тежка сребърна купа, а на лицето ѝ беше изписано умиротворение, като човек, открил истинския Иисус. Тогава как се промени пекарят. Този работен кон остави всичко на сина си Гуидо, който слабееше край горещите пещи. Той затваряше фурната рано, вече не правеше замразена лимонада и не разчистваше стъкления тезгях за пицата. Денем и нощем гуляеше със старите си приятелчета в дъното на бръснарницата, харчеше кофите сребро и мед, които жена му бранеше ревностно като дракон. Редовно излизаше на въздух, разхождаше се по Десето авеню като херцог с дебела димяща американска пура в уста.
Тъкмо пекарят първи засече Октавия да мъкне бъдещия си съпруг от ъгъла на 31-ва улица по Десето авеню. Гледаше ги с интерес и съчувствие как приближават до Лучия Санта, която невинно седеше на табуретката си пред сградата. Един поглед към младежа беше достатъчен. Семейство Анджелуци-Корбо щеше да понесе ново нещастие.
Този макарон носеше куп книги — бива ли, голям мъж — и с бухнала помпозна черна коса, очила с рогови рамки, изящни черти, извити като лък, се пишеше евреин. И не само евреин, ами и болнав евреин.
Веднага се разнесе, че Октавия Анджелуци ще се жени за езичник. Скандал. Не защото мъжът беше евреин, а защото не беше италианец. Още по-лош беше непобедимият инат на момичето. И къде намери евреин, за Бога? На четири преки нагоре и надолу, на изток и на запад по Десето авеню имаше само католици — ирландци, поляци и италианци. Но пък какво може да се очаква от момиче, което носи строги костюмчета, за да прикрива гърдите си?
Нямаше нито предразсъдъци, нито злонамереност. Старите дружки, чичовци, лели и кръстници бяха доволни, че роднина е намерила кой да вади хляба в толкова напреднала възраст. Сигурно беше поне двайсет и пет годишна, само си търсеше белята.
Сега, слава Богу, щеше да се омъжи, да познае живота — накратко, щеше да вдигне крака. Нямаше вече да се държи с благовъзпитаното покорство, присъщо на старите моми, сакатите и уродливите. Радваха се, че Октавия няма да изгние като неизяден плод. А и да не забравяме, че евреите бяха печалбари от най-добра порода. Октавия Анджелуци няма да се лишава от нищо и като добра италианска дъщеря, каквато беше, не ще остави майка си, малките си братя и сестра си без удобства. Така говореха съседите, пекарят, леля Кокалити и сърдитият ревнив бръснар, който гледаше помпозната прическа на евреина с пламнал копнеж.
Лучия Санта не споделяше техния оптимизъм. Вярно, че младежът беше красив, добър, строен и кротък като момиче. Колкото до това, че беше евреин, към това тя не хранеше предразсъдъци, просто нейното недоверие беше толкова голямо, че включваше християни, ирландци, турци и евреи накуп. Но точно този младеж беше дамгосан. Където и да ходеше, носеше книга под мишница или разтворена в ръцете си.