Наблюдател на западния градски вал, всичко под него помрачаваше духа му — бунището от железопътни работилници, стоманени релси, изоставени вагони, локомотиви, които изпускаха мръсни червени искри и приглушени предупредителни свирки. Хъдсън беше черна лента под каменистия бряг на Джърси.
Той задряма на перваза, а шумотевицата се извиси като сподавен вик. Далеч надолу по булеварда видя червения фенер на фенерджията, който водеше своя товарен влак от "Парк Сейнт Джонс". Децата под него продължаваха да играят и Винсент очакваше с мрачно удоволствие радостните им викове, като преглъщаше горчилката в себе си затова, че не споделя веселието им. После децата се развикаха и се втурнаха нагоре по стълбите към моста, за да чакат влажния облак пара, който щеше да ги направи невидими.
Винсент беше твърде млад, за да знае, че е меланхолик по природа и че точно това притеснява сестра му Октавия и му носи подаръци и бонбони. Още като невръстно дете Октавия го взимаше в леглото си, разказваше му приказки и му пееше песнички, за да заспи с усмивка на уста. Но нищо не можеше да промени характера му.
Отдолу чуваше как леля Луче се препира пискливо, а силният глас на майка му я подкрепя. Неприятно му беше, че тази дъртофелница е негова кръстница и че за петте златни долара, които беше получил, трябваше на всеки рожден ден да се отплаща с целувка — целувка, която даваше само за да бъде доволна майка му. Той смяташе майка си за красива, макар да беше дебела и вечно облечена в черно. И винаги ѝ се подчиняваше.
Но леля Луче, откакто се помнеше, го караше да я мрази. Много отдавна, когато играеше на кухненския под между краката на майка си, леля Луче го наблюдаваше. Двете жени приказваха разгорещено без обичайната официалност за пред хората, опиваха се в спомени за своите нещастия през годините. После изведнъж млъкваха. Двете го гледаха замислено и сърбаха кафе. Тогава леля Луче въздишаше през пожълтели от възрастта зъби и казваше с безнадеждна, гневна жалост на малкото момче: "Ах,miserabile, misera-bile.Баща ти почина, преди да се родиш."
Това беше кулминацията. Старицата започваше да приказва за други неща и го оставяше да се чуди защо лицето на майка му бледнее, а очите ѝ червенеят. Тя протягаше ръка надолу и го докосваше, но не казваше нищо.
Долу на улицата Винсент видя как сестра му Октавия става и отива при бебето. Той мразеше и нея. Тя го беше предала. Не беше възразила на майка му за това, че го праща на работа. Тогава фенерджията препусна под моста и Винсент видя брат си Лари да язди като истински каубой на черен кон.
Дори от толкова далеч можеше да чуе силния тропот на копитата по паважа. Децата изчезнаха заедно с моста в облака пара от локомотива. С огромен дъжд от искри влакът се плъзна към железопътните работилници.
Беше късно. Нощният въздух охлади града. Майка му и другите жени вдигнаха столчетата и касетките и започнаха да викат мъжете и децата си. Вторият му баща докара количката до входа на сградата. Беше време за лягане.
Винсент слезе от перваза и се върна през спалните в кухнята. Отключи вратата към коридора и отвори къщата за семейството. Взе дебел колкото бут самун италиански хляб и отряза три дебели, хрупкави филии. Поля ги с червен винен оцет, после с гъст, жълтозеленикав зехтин. Отдръпна се, поръси и трите филии със сол и ги изгледа доволен. Грубият хляб беше красиво напръскан с червени точки и зелени мазни петна. Джино и Сал щяха да се зарадват на тази почерпка преди лягане. Всички щяха да хапнат заедно. Той зачака. От улицата, през все още отворените прозорци и откъм коридора между стаите чу гласа на Джино в дълъг оглушителен писък.
Този писък накара Лучия Санта да замръзне с бебето на ръце. Октавия, застанала на ъгъла на 30-а улица, се обърна назад към 31-ва. От другата страна на булеварда Лари завъртя коня. Бащата с разтуптени от страх слепоочия побягна и заруга. Но писъкът на детето беше писък на истеричен възторг. Джино беше излетял от мрака, бе обкръжил враговете си и викаше: "Изгори града, изгори града, изгори града." Завършил така играта, той не можеше нито да престане да крещи заветните думички, нито да спре да тича. Насочи се към грамадната заплашителна фигура на майка си с огромни подскоци във въздуха, но си припомни как беше обидил леля Луче и се шмугна през вратата нагоре по стълбите.
Лучия Санта, твърдо решена да го свали с един шамар на земята, стоеше, притихнала от дълбока гордост и нежност пред дивата радост на сина си — духа, който трябваше един ден да пречупи. Остави го да мине безпрепятствено.